— Ти ме гледай. Това е последното, което ще видиш, тъпо копеле.

— Не ставай мелодраматичен, старче.

— О, мислиш си, че това е мелодрама?

— Не. — Този път той се справи добре с презрителната нотка. — Прекалено е жалко дори за мелодрама. Това е като в живота на зверовете. Ти си като някакъв куц стар вълк, който вече не може да остане в глутницата и е принуден да се влачи след нея, да се надява на къс месо, което никой друг не иска. Мамка му, не мога да повярвам, че си напуснал корпуса, човече. Не мога да повярвам, по дяволите.

— Да, мамка ти, щото нищо не си видял — креснах аз.

— Да, щото ако го бях видял, нямаше да се случи. Мислиш ли, че аз щях да се издъня така жестоко? Просто да си тръгна досущ като татко, мътните да го вземат?

— Хей, майната ти!

— Ти ги заряза по същия начин, скапаняк. Напусна Корпуса и заряза живота им.

— Не знаеш какво говориш, по дяволите. Трябвах им точно колкото някоя скапана мрежеста медуза в плувен басейн. Аз бях престъпник.

— Точно така, беше. Какво, медал ли да ти дадем?

— А ти какво би направил? Хайде да те видим. Ти си бивш емисар. Знаеш какво означава това, нали? Забрана да заемаш държавна или военна служба, а в корпорациите не те допускат над средно ниво. Никакъв достъп до банкови кредити. Като си толкова умен, по дяволите, как щеше да разиграеш такива карти?

— Изобщо нямаше да напусна.

— Нищо не си видял, мътните да те вземат.

— Е, добре. Какво бих направил като бивш емисар? Не знам. Но едно знам със сигурност, мамка му, нямаше да свърша като теб след почти двеста години. Сам, разорен и зависим от Радул Сегешвар и тайфа скапани сърфисти. Знаеш ли, че те проследих до Рад още преди да стигнеш при него? Знаеш ли?

— Знам, разбира се.

За момент той се запъна. В гласа му нямаше и следа от емисарско самообладание, беше твърде ядосан.

— Добре, а знаеш ли, че пресметнахме почти всеки твой ход след Текитомура? Знаеш ли, че аз разположих засадата в Рила?

— Да, там май се справи много добре.

Нов изблик на гняв изкриви лицето му.

— Няма значение, по дяволите, защото така или иначе имахме Рад. Бяхме се застраховали от самото начало. Според теб защо се измъкнахте толкова лесно?

— Ами, може би защото орбиталните свалиха щурмокоптера, а вие се оказахте скапани некадърници и не успяхте да ни проследите в Северния ръкав.

— Майната ти. Да не мислиш, че сме си давали много зор? Знаехме къде отиваш, мой човек, знаехме от самото начало. От самото начало ни беше в ръцете, по дяволите.

Стига. Твърдата топка на решението се стегна в гърдите ми и ме тласна напред с вдигнати ръце.

— Добре тогава — тихо казах аз. — Остава ни само да приключим. Мислиш ли, че ще се справиш без чужда помощ?

За един дълъг миг се гледахме мълчаливо и в очите ни постепенно изплува готовност за неизбежната битка. После той връхлетя срещу мен.

Убийствени удари към слабините и гърлото, свързани в светкавична атака, която ме отблъсна почти два метра назад, преди да я удържа. Отбих първия удар надолу с едната ръка, за втория се приведох дотолкова, че само ме закачи по челото. В същия миг моят контраудар избухна право нагоре, в основата на гърдите му. Той залитна, опита се да заклещи ръката ми с любимата си хватка от айкидо, която познавах тъй добре, че едва не се разсмях. Изтръгнах се от хватката и замахнах с изпънати пръсти срещу очите му. Той изящно отметна глава назад и ме нападна със страничен ритник в ребрата. Беше твърде висок и не достатъчно бърз. Сграбчих ходилото и свирепо го завъртях. Той се преметна във въздуха и използва инерцията за ритник в главата с другия крак. Улучи ме в лицето, но аз вече се отдръпвах, за да не поема цялата сила на удара. Изтървах крака му и за момент погледът ми се отклони настрани. Докато той падаше на земята, аз залитнах към гравиносилката. Тя се люшна върху полето и ме удържа. Тръснах глава, за да прогоня замайването.

Боят не се оказа тъй див, както очаквах. Двамата бяхме уморени и неизбежно разчитахме на вградените системи в носителите си. И двамата допускахме грешки, които при други обстоятелства щяха да бъдат смъртоносни. А може би сами не знаехме какво точно правим тук, сред тихата, мъглива нереалност на пустия кей.

Подготвителите вярват…

Замисленият глас на Силви долу в резервната памет.

Всичко отвън е илюзия, сенчест свят, създаден от древните богове като детска люлка за нас, докато изградим своя собствена реалност и се свръхзаредим в нея.

Утешителна мисъл, нали?

Плюх и си поех дъх. Отдръпнах се от заобления капак на носилката.

Ако си позволиш да й вярваш.

На кея пред мен той се изправяше на крака. Налетях бързо, преди още да се е опомнил, вложих цялата сила, която ми бе останала. Той усети и се завъртя да ме пресрещне. Ритник, отбит с вдигнато коляно, юмруци, блокирани с кръстосани ръце пред главата и гърдите. Стрелнах се по инерция покрай него и той ме последва, замахвайки с лакът към тила ми. Паднах долу, преди да ме засегне сериозно, търкулнах се и размахах ръце в опит да го подкося. Той отскочи с танцова стъпка, намери време за хищна усмивка й пак връхлетя.