— Откровено казано — сподели той, докато стояхме сред лагера му и гледахме как гасне поредният навъсен зимен следобед — прекъсването и на нас ще ни дойде добре. Каша още не се е оправила съвсем от онази работа по тревога в Драва през нощта преди да пристигнете. Разправя, че нищо й няма, но когато се разгърнем, усещам по мрежата, че не е така. А и останалите са грохнали. Плюс факта, че за последния месец унищожихме три рояка и над двайсет автономни единици. Стига ни засега. Няма смисъл да се товарим до крайност.

— Прекалено разумно разсъждаваш.

Той се разсмя.

— Недей да мериш всички ни с аршина на Силви. Не сме чак толкова надъхани.

— Мислех, че това си е в духа на занаята. Демилитаризиране на всяка цена и тъй нататък.

— Да бе, все същата стара песен. — Мрачна гримаса. — Пробутват я на новобранците, а и е вярно, че софтуерът по принцип те тласка към крайности. Така стават нещастията. Но в крайна сметка софтуерът си е софтуер. Най-обикновено програмиране, мой човек. Ако оставиш програмите да ти диктуват, що за човек ще бъдеш тогава?

Взирах се в гаснещия хоризонт.

— Не знам.

— Трябва да мислиш отвъд тия рамки, приятел. Трябва. Иначе софтуерът ще те убие.

Зад една от топчестите бараки някой мина в гъстеещия сумрак и подвикна нещо на малояпонски. Оиши се ухили и също подвикна. Двамата избухнаха в смях. Иззад нас долетя мирис на пушек, някой беше запалил огън. Беше стандартен демилитски лагер — надути и втвърдени бараки от материал, който да се разпадне скоро след като екипът се изнесе. Ако не се броят случайните спирки в изоставени сгради като квелисткия подслушвателен пост, нашият екип бе живял при подобни условия през последните пет седмици. И все пак от Оиши Еминеску лъхаше добродушно спокойствие, каквото не бях срещал досега сред демилитите. Нямаше я типичната злобна, кучешка настървеност.

— Откога си в занаята? — попитах аз.

— О, отдавна. По-дълго, отколкото ми се иска, но…

Оиши сви рамене. Кимнах.

— Но е доходна работа.

Той се усмихна кисело.

— Така си е. По-малкият ми брат учи марсианска технология в Милспорт, родителите ни скоро ще се нуждаят от презареждане, а не могат да си го позволят. При сегашното икономическо положение просто няма друг начин да покрия разходите. А откакто Мечек удари ножа на образователната реформа и пенсионно-клонинговите осигуровки, няма мърдане. Празен джоб — празни ръце.

— Да, съвсем са я забатачили, откакто бях тук за последен път.

— Отсъствал си, а?

За разлика от Плекс, Оиши удържа любопитството си. Старомодната любезност на Харлановия свят — ако исках да му кажа, че съм лежал на склад, щяхме да стигнем и до това. А ако не исках… е, какво го засягаше?

— Да, някъде към трийсет-четирийсет години. Много промени.

Той пак сви рамене.

— Започна се по-отдавна. Тия типове от самото начало подкопават всичко, което квелистите са успели да изкопчат от някогашния Харланов режим. Мечек просто е последната брънка във веригата.

— Този враг не можеш да убиеш — промърморих аз.

Оиши кимна и довърши цитата:

— Можеш само да го отблъснеш ранен в дълбините и да научиш децата си да се взират във вълните, защото все някога ще се завърне.

— Значи излиза, че някой не се е взирал много внимателно.

— Не е там работата, Мики. — Той стоеше със скръстени ръце и гледаше към гаснещата светлина на запад. — Времената се промениха, това е. Какъв смисъл има да сваляме режима на Първите фамилии тук или другаде, щом накрая Протекторатът ще насъска по нас емисарите?

— Имаш право.

Той пак се усмихна малко по-весело този път.

— Приятелю, не аз имам право. Такава е истината. Това е единствената сериозна разлика между тогава и днес. Ако по време на Разселването бе съществувал Емисарски корпус, квелизмът щеше да трае около шест месеца. Не можеш да се биеш с онези гадини.

— Те загубиха на Иненин.

— Да, а колко пъти са губили оттогава? Иненин беше дребна неприятност, случайна искрица върху монитора.

За миг споменът изригна в главата ми. Джими де Сото крещи и дере обезобразеното си лице с пръсти, които вече са изтръгнали едното око и сигурно ще изтръгнат и другото, ако аз не…

Прогоних го.

Дребна неприятност. Случайна искрица върху монитора.

— Може и да си прав — казах аз.

— Може и да съм прав — тихо се съгласи той.

Постояхме мълчаливо, гледайки как мракът приижда. Небето се беше разчистило, колкото да зърнем тънкия сърп на Дайкоку над планините на север и пълния, но далечен Мариканон като медна монета, подхвърлена високо над главите ни. Хотей все още се криеше зад хоризонта на запад. Зад нас огънят се разгоря. Сенките ни придобиха плътност сред трептящото червеникаво сияние.