— Да, какво има?

Призрачният шепот изплува от плътно пресованото електронно мълчание като трепет в покоя, като чифт мрачни криле, размахани в неподвижния въздух над нас. Сянка на глас. Думи, понесени към ухото ми от неуловим шепот.

не остава много време

— Да, каза го вече. Бързам колкото мога.

няма да ги удържа задълго…

— Да, имам грижата за това.

сега имаш грижата… Прозвуча като въпрос.

— Да, казах…

там има криле… хиляди пляскащи криле и цял един свят, открехнат…

Шепотът гаснеше като зле настроен канал, трептеше, заглъхваше, потъваше отново в мълчание.

открехнат от край до край… прекрасно е, Мики…

И изчезна.

Изчаках, после отпуснах телефона и го подхвърлих на длан. Намръщих се и го прибрах в джоба.

Сузи Петковска се озърна към мен.

— Лоши новини?

— Да, би могло да се каже. Може ли да увеличим скоростта?

Тя отново гледаше водата отпред. Палеше нова цигара с една ръка.

— Няма да е безопасно.

Кимнах и се замислих за току-що полученото съобщение.

— А колко ще ми струва опасното?

— Горе-долу двойно.

— Добре. Действай.

По устните й трепна мрачна усмивчица. Тя сви рамене, изгаси цигарата и я пъхна зад ухото си. Пресегна се над таблото и настрои два от екраните. Радарните изображения се увеличиха. Сузи подвикна към Михаил нещо на унгарски уличен жаргон, който вече напомняше толкова малко онзи от мое време, че едва схванах най-общото. Слизай долу и не пипай… нещо си там. Той й хвърли начумерен поглед, после се отлепи от перилата и се отправи назад към салона.

Тя се обърна към мен, почти без да гледа таблото.

— Ти също. По-добре иди да седнеш отзад. Щом ускоря, ще почне да друса.

— Знам как да се държа.

— Може, но предпочитам да си отзад при него. Тъкмо ще имаш с кого да си говориш. Аз ще съм прекалено заета.

Спомних си оборудването, което бях видял, струпано в салона. Навигационни биосистеми, развлекателен модул, трансформатори. Кабели и куплунги. Спомних си странното поведение на хлапака, куплунгите по врата му, унилата липса на интерес към околния свят. Не бях обърнал внимание, но сега всичко ми стана ясно.

— Дадено — казах аз. — Винаги е приятно да си побъбриш с някого, нали?

Тя не отговори. Може би вече се бе съсредоточила изцяло в пъстрите радарни изображения на нашия път през Зоната, или пък просто си мислеше за нещо друго. Оставих я и се отправих назад.

Над главата ми турбините нададоха безумен вой.

В Белотревната зона времето постепенно спира.

Най-напред почваш да забелязваш подробностите — сводестата коренова система на гъсталак от цепеши, надничаща над водата като изгнили кости на някакъв удавен гигант; места със странно чиста вода, където белотревът не е благоволил да поникне и можеш да видиш долу бледо изумруденото пясъчно дъно, коварните склонове на тинести наноси, тук-там някой изоставен жътварски каяк отпреди два века, все още непокрит докрай от сакатовия мъх. Но тия гледки са оскъдни и редки, малко по малко очите ти прилепват към необятния плосък хоризонт, а сетне колкото и пъти да ги изтеглиш насила към някоя подробност, имаш чувството, че мощен прилив връща погледа ти обратно.

Седиш и слушаш ритъма на турбините, защото няма какво друго да правиш. Гледаш хоризонта и потъваш в собствените си мисли, защото няма къде другаде да отидеш.

… бързай…

Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея, нея, нея, нея…

За нея. Силви със сребристочерната грива. Нейното лице…

Нейното лице, едва забележимо променено от жената, която се е промъкнала да й го открадне. Нейният глас, променен също тъй недоловимо…

Нямам представа дали Силви Ошима ще се завърне и кога точно.

Надя, аз се мъча да ти помогна, по дяволите.

Тя се чуди кой всъщност е тоя шибан Мики Тръпката и дали е здравословно да се намираш около него. Дали ще я скъса от чукане при първа възможност.

Пита се за чий се мъкнеш насам-натам с душите на толкова много мъртви проповедници.

Фериботът. Костеливото, съсредоточено лице на Тодор Мураками. Вятърът отнася струйка дим от лулата.

И за какво е цялата тази история? Мислех, че напоследък се мотаеш с Радул Сегешвар. Носталгия по родния дом и евтина организирана престъпност. Защо пак отиваш на север?

Време е да се върнеш към правия път. Към текущата задача.

Текущата задача. Да, това ще реши всичките ти проблеми, Мики.

Стига си ме наричал така, мамка ти.

И писъци. И зейнали дупки в гръбнака точно под черепа. И тежестта на мозъчни приставки в дланта ми, все още лепкави от съсирена кръв. И празнотата, която никога няма да се запълни.