— Да — отвърна Шон и отново надникна иззад ъгъла.

Секундите щракаха в главата му. Погледна часовника си. Десет без една. Бяха пристигнали по-рано. Трябваше да се уверят, че Бънтинг не им е подготвил изненада или пък не е успял да се освободи от преследвачите си.

В дъното на улицата се появи кола, която намали ход и спря на паркинга пред ресторанта. От нея слезе висок мъж.

Шон се вцепени.

— Това е той — прозвуча в ухото му гласът на Мишел.

— Виждам. Направи бързо оглед и докладвай.

Изтекоха трийсет секунди.

— Чисто е — обяви Мишел. — Никой не го следи.

Шон тръгна по тротоара, заковал очи в мъжа оттатък платното. Вместо да върви директно към него, той продължи надолу, придържайки се близо до витрините. Извървя петдесетина метра, после прекоси улицата и започна да го приближава в гръб.

Бънтинг продължаваше да се оглежда. В един момент вдигна ръка и погледна часовника си.

— Здравейте, мистър Бънтинг. Радвам се да ви видя отново.

Човекът рязко се завъртя.

— Стреснахте ме! Не чух стъпките ви.

— Така и трябва да бъде — кимна Шон.

— Къде е партньорката ви, Максуел?

— Наблизо.

— Никой не ме проследи.

— Това е добре.

Бънтинг изви глава към ресторанта.

— Мисля, че все още сервират. Ще влезем ли?

— Давайте.

Заведението изглеждаше празно. Никой не дойде да ги посрещне и двамата се насочиха към една по-малка зала, свързана с основното помещение. Там имаше само един клиент.

Бънтинг тихо ахна и се закова на място.

Кели Пол вдигна глава и го погледна от мястото си с гръб към стената.

— Здравей, Питър — спокойно поздрави тя. — Отдавна не сме се виждали.

Бънтинг се завъртя към Шон.

— Не знаех, че и тя ще е тук.

— Имате ли проблем с това?

— Не. Всъщност се радвам да я видя.

След тези думи Бънтинг седна на масата срещу Кели, а Шон се настани между двамата с ръка на пистолета в джоба си.

— Предполагам, че и двамата сте въоръжени — отбеляза Бънтинг.

— Защо питате? — попита Шон и се пресегна със свободната си ръка към менюто. — Може би ще се почувствате по-сигурен?

— Естествено.

— Какво става със семейството ти? — изпитателно го погледна Пол.

— Взел съм мерки. Току-що получих потвърждение, че са на сигурно място. Засега. Благодаря, че попита.

— Мой близък също се намира в опасност, Питър.

— Знам — виновно кимна Бънтинг.

— Толкова ли е зле, колкото си мисля?

— Може би по-зле — отвърна Бънтинг и млъкна, тъй като сервитьорката дойде да вземе поръчката им.

Беше с широки бедра и уморено лице, а прасците й бяха зачервени и подпухнали. Вероятно от десетчасовата смяна, по време на която беше разнасяла големи чинии с морска храна и тежки халби с бира. Поръчаха си кафе и жената се оттегли с видимо облекчение, че желанията им са повече от скромни.

Бънтинг отмести менюто и свали очилата си.

— Хайде, разказвай — простичко го подкани Кели Пол.

— Искат да прекратят Е-програмата, за да ме унищожат. Това се отнася и за брат ти.

— Фактическата им цел е да възстановят старото положение, така ли? — пожела да уточни Пол.

— Да.

— Би трябвало да знаеш, че този момент ще настъпи.

— Да знаеш и да направиш нещо са две коренно различни неща. Предполагам, че проявих наивност, надявайки се на подобряване на климата. Явно съм сбъркал.

— Кой играе с черните фигури? — попита Пол.

— Задръж малко, защото кафетата идват — обади се Шон.

Сервитьорката остави на масата чашите, сметаната и захарницата.

— Кухнята скоро ще затвори — рече тя. — Ще желаете ли нещо друго?

— Не, благодаря — отвърна Бънтинг, подаде й банкнота от сто долара и каза да задържи рестото.

Жената побърза да се отдалечи със светнало лице.

— Черните фигури, Питър — повтори Пол. — Мисля, че знам кой играе с тях, но искам потвърждение.

Бънтинг извади две снимки от вътрешния джоб на сакото си и ги сложи една до друга на шарената покривка.

— Мисля, че това изяснява нещата — каза той.

— Благодаря за потвърждението — кимна Пол, след като бегло погледна фотографиите.

— Значи си ги подозирала, така ли?

— Естествено. Особено нея, защото е най-логичният избор.