— Кой е? — погледна го Пол.

— Ейвъри.

Той натисна зеления бутон и включи високоговорителя, за да чува и Пол.

— Казвай бързо, Ейвъри!

— Току-що ми се обадиха по телефона, мистър Бънтинг — прозвуча напрегнатият глас на сътрудника му.

— Кой?

— Не знам. Не се представи. Пожела да ви предам едно съобщение.

— Какво съобщение?

— Предлагат размяна.

— Каква размяна?

— Жена на име Меган Райли срещу Едгар Рой. — Гласът насреща заглъхна.

— Това ли е всичко, Ейвъри? Рой срещу Райли?

— Не, сър — съкрушено отговори Ейвъри. — Искат и вас.

Бънтинг рязко си пое дъх и погледна към прозореца, сякаш те вече надничаха през стъклото.

Ейвъри звучеше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Спокойно, приятелю. Всичко ще бъде наред. Дадоха ли ти някакви подробности?

Човекът насреща преглътна и отговори:

— Вдругиден, в центъра на Вашингтон, точно в дванайсет. Пред Музея по аеронавтика и космонавтика. Казаха, че ако направите някой номер или се обадите в полицията, ще застрелят мис Райли и всичко живо наоколо. Много хора ще умрат.

— Добре, Ейвъри. Благодаря, че се обади. Справил си се много добре, но сега трябва да си потърсиш сигурно убежище.

В следващия миг Бънтинг трепна и лицето му се разкриви в болезнена гримаса.

— Късно е за това — избоботи непознат глас.

После във високоговорителя екна изстрел, последван от шум на падащо тяло.

— Ейвъри! — изкрещя той и сграбчи телефона от масичката.

— Много хора ще умрат, ако ти и Рой не се появите на уреченото място в уреченото време — процеди непознатият отсреща. — Ясно ли е?

Бънтинг не отговори.

Пол издърпа апарата от ръката му.

— Разбрахме, ще бъдем там — каза с твърд глас тя.

Линията прекъсна.

Бънтинг простена, скочи на крака и се запрепъва към прозореца. Опря чело в стъклото и застина.

— Съжалявам, Питър — промълви Пол.

В стаята се възцари тежка тишина.

— Той беше още хлапе!

— Така е — кимна тя.

— Защо трябваше да умре? Не е оперативен агент, а обикновен чиновник.

— Много хора не би трябвало да са мъртви, но вече ги няма. Сега ние с теб трябва да се съсредоточим върху онова, което предстои вдругиден.

— Планът ни не работи. Идеята беше да ги противопоставим един на друг, но не предвидихме този детайл. — Обърна се да я погледне и мрачно добави: — Те разполагат с цяла армия, Кели. А какво имаме ние?

— Бих казала, че имаме правото на своя страна, но при създалите се обстоятелства това няма никакво значение. Въпреки всичко обаче трябва да опитаме.

— Иска ми се да удуша със собствените си ръце Фостър и Куонтрел! Кълна се, че мога да го направя!

— Питър! Принудили са Ейвъри да ти позвъни с единствената цел да те изкарат от равновесие.

— И успяха! — мрачно тръсна глава Бънтинг.

— Очакват мисленето ти да се замъгли и да реагираш нерационално. Очакват просто да се предадеш.

— Дори не познавам тази Меган Райли, срещу която искат брат ти и мен!

— Убиха Ейвъри. Нищо няма да ги спре да убият и нея. А за капак заплашват да избият и още много невинни хора.

Бънтинг се върна на мястото си, избърса лицето си и пое въздух с пълни гърди.

— Добре — кимна той. — Трябва да обмисля ситуацията. Това е най-добрият начин да отмъстя за Ейвъри. Първо, защо вдругиден? Защо изчакват?

— Около Музея по аеронавтика винаги има много хора.

— Но защо вдругиден? Може би тогава хората ще бъдат повече?

Той измъкна телефона си, влезе в интернет и включи търсачката. Не след дълго затаи дъх и очите му се заковаха в дисплея.

— Трябва да им призная, че имат стил — въздъхна Пол, надничайки над рамото му.

— Предлагат размяна на заложници по време на многолюден антивоенен митинг — мрачно обяви Бънтинг.

Беше рано сутринта. Мишел беше шофирала почти цяла нощ, за да стигнат до Вашингтон. Шон спеше до нея, а Рой клюмаше на седалката отзад. Намръщеното небе обещаваше още дъжд. Лошото време беше предизвикано от обширен антициклон над Източното крайбрежие.

— Студено, мокро и тъмно. Точно като настроението ми.

Мишел извърна глава към Шон, който се беше събудил и гледаше през страничното стъкло.

Той усети погледа й, обърна се и й се усмихна примирено.

— Утре ни предстои много работа.