— В ареста се наспах до насита — поясни тя. — А сега и двамата сме свежи.

— Това ми звучи малко по-смислено.

Стомахът му се разбунтува.

— Ако искаш, мога да ти откъсна една-две царевици — подхвърли с усмивка тя.

— Не искам. По-добре ми дай някое десертче от онези, които винаги държиш на задната седалка. Страх ме е да ровя в бъркотията, която цари там.

Тя се протегна назад и му подхвърли една станиолова опаковка.

— Двайсет грама чист протеин. Направо ще те нокаутира.

— Някакво движение в къщата?

— Никакво. Не са пристигали коли, не са излизали. Не забелязах и човешко присъствие. Видях само една черна мечка и животинче, което ми заприлича на бобър.

Шон свали страничното стъкло и напълни гърдите си с чистия студен въздух.

— Мехурът ми сигнализира, че трябва да се облекча — каза той.

— Аз вече свърших тая работа — отвърна Мишел и посочи нивата оттатък асфалта. — Ей там, в долчинката.

Той се върна след минута-две.

— Мисля, че е време да се запознаем с Кели Пол.

Мишел запали двигателя.

— Може пък и да ни почерпи кафе — отбеляза тя, докато насочваше тежката машина в покритата с чакъл алея. — Ами ако откаже да разговаря с нас?

— Ще се наложи да настояваме. Не сме били тоя път напразно, нали?

— Ще й кажем ли за Бърджин?

— Ако Кели Пол действително го е наела, може би ще пожелае да ни помогне. За момента нямам никаква представа каква е връзката между последните събития и онова, което се случи в Мейн. Искам да вярвам, че смъртта на Бърджин и на секретарката му имат някаква връзка с Рой, освен ако Бърджин не е криел нещо от своето минало. От всичко това следва, че подобна връзка има и Пол.

— Не мога да се отърва от мисълта, че аз съм убила Хилари Кънингам, въпреки цялата логика в думите ти — рече с въздишка Мишел.

— Това ли беше причината да не мигнеш цяла нощ?

— Тя беше една невинна възрастна жена, Шон. А сега е мъртва.

— Дори да си го направила, не е било умишлено. Стреляли са по теб и ти си отвърнала на огъня. Това е инстинкт. И аз бих постъпил по същия начин.

— Което не я прави по-малко мъртва. Какво ще кажат на децата или на внуците й? „Съжаляваме, но я убиха по случайност.“

— Такъв е животът, Мишел. И двамата го знаем. Такива неща са ни се случвали достатъчно често, за да се преструваме, че не ги забелязваме.

— И въпреки всичко се чувствам виновна. Адски ми е гадно.

— Разбирам те много добре. Но не забравяй, че почти сигурно Хилари Кънингам се е появила в къщата против волята си. Някой я е завлякъл там. А ако ти наистина си я простреляла, това не е било случайно.

— Искаш да кажеш, че са ми направили постановка?

— Да.

— Защо?

— Може би е знаела нещо важно. Слагат я на мушката ти, гръмваш я, а после полицията ни хваща. Което автоматично ни вади от играта.

— Ако това е вярно, значи сме изправени пред доста болни мозъци.

— Винаги сме се изправяли срещу психопати, Мишел. Такава ни е работата. Но специално тези копелета ги искам много повече от всички останали.

Къщата беше едноетажна, дървена, боядисана в бяло. Покривът й се нуждаеше от ремонт. Широка и удобна веранда, с два люлеещи се плетени стола, които леко се поклащаха от утринния ветрец. Изгряващото слънце се падаше отляво, но вековният дъб пред къщата пречеше на лъчите му да стигнат до нея.

Алеята отпред беше покрита с повече пръст, отколкото чакъл. Моравата беше окосена, навсякъде се виждаха саксии с цветя. Един петел безстрашно се изправи пред приближаващата се тойота, изви глава и любопитно огледа хората, които слязоха от нея. После издаде късо гъргорене и се накокошини. Може би това беше поздравът му.

Единият край на кокошарника стърчеше зад задната стена на къщата. На трийсетина метра по-нататък се виждаше дъсчен хамбар, боядисан в червено. Беше малко по-високо и под ъгъл спрямо къщата. В дясната част на двора имаше въже с пране, което лениво се поклащаше на вятъра.

— Залагам десетачка, че ще бъдем посрещнати от яко женище с престилка или памучна рокля, с ботуши на краката, които вонят на тор — заяви Мишел. — А в ръцете си ще държи заредена пушка, готова да ни разпилее червата по този двор.

— Приемам — отвърна Шон. — Пет долара срещу твоята десетачка.

Тя му хвърли кос поглед, после насочи вниманието си към верандата. На нея се беше появила фигурата на жена. Безшумно, сякаш от нищото. Въпреки отличното зрение и слух, с които се гордееше Мишел.