— С изключение на книгите.

— Да, вярно.

— Всъщност това е къщата на родителите му. Може би личните му вещи са някъде другаде.

— Не. Пол спомена, че родителите им са купили фермата, след като са се оженили и преди раждането на момчето. Това е единственият дом, който е имал Рой… — Шон отново огледа обстановката. — Предполагам, че ченгетата са прибрали компютъра му, ако изобщо е имал такъв.

— Правилно предположение.

Насочиха се към хамбара. Вратата беше отключена. Отвориха и влязоха. Просторното помещение беше почти голо. Дървена стълба водеше към вътрешен навес за сено. Над работните маси край стената бяха окачени ръждясали инструменти. В дъното дремеше стар трактор „Джон Диър“.

Мишел насочи вниманието си към купчината пръст до лявата стена, широка около метър и половина.

— Това трябва да е лобното място — прошепна тя.

Шон кимна и тръгна към полузасипаната яма.

— А откъде са знаели къде да търсят? — попита Мишел.

— В материалите по делото е отбелязано, че полицията е получила анонимен сигнал.

— Колко удобно! А някой да си е направил труда да издири автора на сигнала?

— Може би са опитали, но са ударили на камък. СИМ карта за еднократна употреба или нещо подобно. Стандартна процедура на маниаците — разбира се, когато са и извършители на убийството.

Тя описа бавен кръг около мястото, оглеждайки го внимателно като някакъв рядък археологически обект.

— Значи все още не са ги идентифицирали. Може би са били обезобразени, без възможност за снемане дори на отпечатъци?

— Нищо подобно. Просто ги е нямало в базата данни. Понякога и това се случва.

— Кели Пол изглеждаше убедена в невинността на брат си.

— Полубрат — поправи я той.

— Но все пак близък роднина.

— В някои отношения тя ми се струва по-интересна от него. Забелязах, че тук няма нейни снимки. Както и че липсваха негови в нейния дом.

— При някои семейства е така.

— Вярно е, но в момента двамата ми изглеждат доста близки.

— Ако трябва да бъдем честни, все още не сме чули дори една дума от устата на брат й. Тя също беше крайно сдържана по отношение на детайлите.

— Главно за собствения си живот, както вече отбелязах.

— Е, добре, видяхме лобното място — каза, оглеждайки се Мишел. — А сега какво?

Шон пристъпи към работната маса и се зае да разглежда старите инструменти върху нея.

— Нека приемем, че са му скроили номер. Но как са докарали и закопали тук цели шест трупа? Възможно ли е това да остане незабелязано?

— Първо, не бива да забравяме, че мястото е крайно затънтено. Второ, Рой не е бил постоянно тук. Работел е извън къщата, освен това често е пътувал до Вашингтон. Поне такива са сведенията, с които разполагаме.

— Добре, ясно. Не е било трудно да му заложат този капан. Но остава въпросът защо.

— В смисъл защо са си направили този труд, в случай че той наистина е бил незначителна брънка в могъщата държавна машина за събиране на данъци?

— Възможните отговори са два. Или става въпрос за нещо в живота му, за което все още не знаем — нещо, което оправдава наличието на цели шест трупа, или…

— Или не е бил незначителна брънка, а нещо много повече. Лично аз съм склонна да приема второто. Сестра му спомена за изключителните му умствени способности. А това може би е важно за определени хора или цели институции.

— И аз мисля така, особено ако прибавим честите му пътувания до Вашингтон и факта, че ФБР проявява необичаен интерес към делото. — Шон изтупа ръцете си и добави: — Ще се наложи да направим допълнителни проверки, най-вече в бившата служба на Рой.

Излязоха от хамбара в мига, в който на алеята спря джип, от който изскочиха двама мъже в костюми.

— Мога ли да попитам какво търсите тук? — извика единият.

— Можете — хладно отвърна Шон. — Но само след като се представите.

Двамата показаха някакви значки и побързаха да ги приберат обратно.

— Не успях да прочета имената и длъжността ви — все така хладно рече Шон. — Опитайте още веднъж, но по-бавно.

Вместо значките в ръцете на непознатите се появиха пистолети.

— Ние сме федерални служители. Незабавно напуснете това място!

Шон и Мишел показаха документите си и обясниха, че са получили разрешение за оглед от полицията и районния прокурор.

— Това изобщо не ме интересува! — тръсна глава единият от агентите. — Махайте се от тук! Веднага!

— Ние разследваме този случай от името на защитата. Имаме право да сме тук.

— Между другото, как разбрахте за присъствието ни? — подхвърли Мишел, докато вървяха към джипа й.

— Моля? — обърна се да я изгледа агентът.

— Наоколо е абсолютно безлюдно. Не срещнахме никакви коли. Как разбрахте, че сме тук?

Вместо отговор мъжът отвори вратата на джипа и й махна да влиза.