— Тук нещо ми се губи — промърмори тя.

— Какво например? — попита той, отвори очи и на свой ред огледа околността.

— Пътуваме по магистрала деветдесет и пет, която свързва Флорида с Мейн. Една адски дълга асфалтова лента, натоварена до крайност. Главно от туристи, насочили се към Източното крайбрежие.

— Е, и?

— Работата е там, че вече половин час сме единствената кола, която се движи, в двете посоки. Може би е избухнала ядрена война, но никой не ни е уведомил? — Тя натисна сканиращия бутон на радиото. — Имам нужда от новини, имам нужда от цивилизация. Искам да се уверя, че не сме единствените оцелели.

— Я се стегни! — смъмри я Шон. — Просто се намираме на изолирано място, независимо че сме на магистрала. Обширно пространство, малко хора. Основната част от населението е струпана по крайбрежието около Портланд, но ние пътуваме в обратна посока. Останалата част от щата е огромна по територия, но много слабо населена. Като пример мога да посоча окръг Арустък, който е по-голям от Роуд Айланд и Кънектикът заедно. Фактически Мейн е по-голям от всички останали щати в Ню Ингланд, взети заедно. На север след Бангор е истинска пустош. Магистралата свършва при град Хоултън. От там поемаме по шосе едно, което ще ни отведе до канадската граница.

— Какво има там?

— Ами разни местенца като Преск Айл, Форт Кент и Мадауаска.

— И лосове?

— Предполагам.

— А защо не летяхме до Бангор? Там има летище, нали? Или до Огъста?

— Няма директни полети. Повечето са с две или три прекачвания. Един от тях би ни отвел чак до Орландо на юг, откъдето се потегля на север. Бихме могли да отлетим до околностите на Балтимор, но с прекачване на „Ла Гуардия“, което винаги е проблематично. Освен това пак щеше да се наложи да пътуваме с кола по Деветдесет и пет, което си е истински кошмар. Сегашният ни маршрут е най-бърз и най-сигурен.

— Ти си неизчерпаем източник на полезна информация. Често ли си ходил в Мейн?

— Един от президентите, които охранявах, имаше лятна резиденция тук.

— Буш Четирийсет и първи в Уокър Пойнт?

— Точно.

— Но това се намира в южната част на Мейн, край морето, в района на Кенебънкпорт. Прелетяхме над него на път за Портланд.

— Прекрасна местност. Карахме след Буш със спортен скутер, но никога не успяхме да го настигнем. Този човек е абсолютно безстрашен. Има над две хиляди моточаса с десетметровата си яхта „Фиделити Три“, оборудвана с три извънбордни мотора „Хонда“. Много обичаше да лети с пълна газ навътре в Атлантика, особено когато имаше вълнение. Бил съм в охранителния катер и съм правил всичко възможно да не изоставам. В него повърнах за пръв и последен път по време на служба.

— Но онзи район не е толкова изолиран — поклати глава Мишел.

— Така е. В сравнение с този тук-там е истинска навалица. — Шон погледна часовника си и добави: — Освен това вече е късно. Предполагам, че основната част от тукашните хора стават на разсъмване, за да отидат на работа. Което означава, че най-вероятно вече са в леглото. — Устата му се разтегли в широка прозявка. — Там, където бих искал да съм и аз.

Мишел погледна джипиеса.

— Преди Бангор ще напуснем магистралата и ще поемем на изток към крайбрежието.

— Между градовете Макиас и Истпорт, на самия бряг — кимна Шон. — До там се стига трудно, по гъста плетеница второстепенни пътища. Но така и трябва да бъде, защото маниакалните убийци не бива да имат никакви шансове за измъкване в случай на бягство.

— Имало ли е случаи на бягство от „Кътърс Рок“?

— Доколкото ми е известно, не. Но дори да е имало, бегълците са били изправени пред силно ограничен избор: или стотици квадратни километри пустош, или ледените води на залива Мейн. Което всъщност не е никакъв избор, защото местните хора никак не си поплюват. Дори маниакалните убийци не биха желали да им се изпречат на пътя.

— Значи довечера ще се срещнем с Бърджин, така ли?

— Да. В хотела, в който ще отседнем. — Шон погледна пак часовника си. — След около четирийсет минути. А утре в десет ще посетим Рой.

— Откъде казваш, че го познаваш?

— Беше ми професор по право в Университета на Вирджиния. Страхотен тип. Преди да започне да преподава, е имал частна практика. Няколко години след като завърших, отново се върна към нея. Адвокат по наказателни дела. Има кантора в Шарлотсвил.

— А как е стигнал до защитата на психопати като Едгар Рой?

— Предполагам, че се е специализирал в безнадеждните случаи. Но той е първокласен адвокат. Нямам представа какво го е свързало с Рой. Вероятно сам ще ни каже.

— Замислял ли си се защо Бърджин ангажира именно нас?

— Не съм, защото нямам ни най-малка представа. Звънна да ми каже, че поема случая „Рой“ и му трябват доверени хора за допълнително разследване, преди делото да влезе в съда.

— Какво разследване? От материалите по делото е ясно, че само чакат да му се върне умът, за да му повдигнат обвинение и да го екзекутират.