— Не твърдя, че разбирам хипотезата на Бърджин. Просто не пожела да я обсъждаме по телефона.

— Предполагам, че нещата скоро ще се изяснят — сви рамене Мишел.

След малко напуснаха магистралата и фордът пое на изток по бързо влошаващите се ветровити пътища. С приближаването към океана въздухът в купето започна да става солен.

— Много си падам по миризмата на риба — иронично подхвърли Мишел.

— Трябва да свикваш. Тук навсякъде мирише така.

На половин час от крайната им цел по абсолютно пустия, посребрен от лунните лъчи път насреща им внезапно се появи светлината на автомобилни фарове. Оказа се обаче, че не са на платното, а отстрани, на банкета. Мишел машинално намали скоростта, а Шон свали страничното стъкло.

— Аварийните са включени — констатира той. — Някой има проблем.

— Да спрем ли?

— Май се налага — кимна след известно колебание той. — Предполагам, че тук и джиесемите нямат обхват. — Измъкна главата си навън, за да вижда по-добре. — Прилича ми на буик. Съмнявам се, че някой ще използва точно буик, за да заложи капан на нищо неподозиращите пътници.

— Предполагам, че не отговаряме на определението „нищо неподозиращи пътници“ — възрази Мишел и докосна кобура си.

Фордът намали скоростта си и спря зад колата на банкета. Аварийните й светлини тревожно мигаха. Приличаха на потрепващи от вятъра свещички, захвърлени сред огромната пустош.

— Зад волана има човек — отбеляза Мишел, докато изключваше от скорост. — Май е сам в колата.

— Ако има и други, може би се страхуват от нас. Ще сляза да ги успокоя.

— А аз ще ти пазя гърба. Просто за всеки случай, ако някой се е сгушил на пода.

Шон измъкна дългите си крака навън и предпазливо се насочи към дясната предна врата. Обувките му заскърцаха по чакъла. От устата му излитаха малки облачета, които бързо се разтваряха в ледения въздух. Откъм гората долетя протяжен животински рев. Може би лос, рече си той. Не беше сигурен, защото „Анимал Планет“ не предлагаше мнение по въпроса. А и той нямаше желание да провери как точно реве един лос.

— Имате ли нужда от помощ? — подвикна той.

Никакъв отговор. Мигачите продължаваха ритмичната си дейност.

Шон сведе очи към джиесема в ръката си и установи, че има покритие.

— Повреда ли имате? Искате ли да повикаме пътна помощ?

Нищо.

Той протегна ръка и почука по страничното стъкло.

— Ало? Добре ли сте?

Успя да улови силуета на мъжа зад волана.

— Сър? Добре ли сте?

Човекът не помръдна.

Медицински случай, беше следващата му мисъл. Може би инфаркт. Луната се замъгли от морските изпарения. Вътрешността на купето тънеше в мрак. Зад гърба му се захлопна врата. Обърна се и видя Мишел, която се приближаваше с ръка на кобура. В очите й се четеше въпрос.

— Според мен човекът има здравословни проблеми — поясни той.

Тя кимна и продължи напред. Токчетата й звучно почукваха по асфалта.

Шон заобиколи колата и почука на стъклото на водача. Вътре цареше пълен мрак, нарушаван единствено от мигането на червения бутон на таблото. На този фон беше в състояние да улови само неясен профил. Червено, тъмно. После пак червено и пак тъмно. Сякаш колата за миг се затопляше, а после изстиваше отново. Това правеше наблюдението още по-трудно. Най-вече към останалата част на купето. Той отново почука по стъклото.

— Сър? Добре ли сте?

После опита вратата. Не беше заключена. Тялото на мъжа се люшна наляво и увисна на предпазния колан. Шон го подхвана за рамото и го върна обратно. Мишел ускори крачка.

— Инфаркт? — попита тя.

Шон се взря в лицето на човека.

— Не — решително рече той.

— Откъде знаеш?

Той включи джиесема си и освети огнестрелната рана между очите на непознатия. Цялото купе беше оплискано с кръв и мозък.

— От упор — прошепна Мишел. — Кожата е обгоряла, има следи и от дулото. Мисля, че това не е работа на лос.

Шон мълчеше.

— Извади портфейла и потърси някакъв документ за самоличност — подкани го Мишел.

— Няма нужда.

— Защо?

— Защото го познавам — отвърна Шон.

— Какво?! Кой е той?

— Тед Бърджин. Някогашният ми професор, а в момента адвокат на Едгар Рой.

Пръв се появи представител на местната полиция в лицето на помощник-шериф на окръг Вашингтон в очукана, но добре поддържана патрулка с американски двигател V8 и снопче антени, стърчащи от багажника. Той слезе на банкета с ръка върху служебното си оръжие и закова подозрителен поглед в Шон и Мишел. После бавно се приближи. Те обясниха какво бяха заварили, той огледа тялото, промърмори едно „по дяволите“ и включи радиостанцията си, за да извика подкрепление.

Петнайсет минути по-късно зад тях спряха два автомобила на щатската полиция в Мейн. На страничните им врати пишеше „Оперативен екип Джей“. От тях слязоха щатските полицаи — млади, високи и стройни, с безупречни сини униформи, които изглеждаха сребристи на слабата светлина на луната. Първата им работа беше да оградят местопрестъплението с жълти ленти, а втората — да разпитат Мишел и Шон. Единият от униформените набираше отговорите им на лаптоп, който измъкна от колата си.

Когато Шон обясни кои са, защо са тук и им разкри, че убитият Тед Бърджин е бил официалният защитник на Едгар Рой, единият от щатските полицаи се отдалечи на няколко крачки и вдигна портативната радиостанция пред устата си. После зачакаха подкрепленията.