— Не го прави, Харкс. Моля те! Едгар Рой е уникален и не заслужава това. Убеден съм, че е невинен.

— Пазете се, мистър Бънтинг.

Озовал се на улицата, Бънтинг пое към офиса си, но после изведнъж промени намеренията си, влезе в някакъв бар и си поръча „Бомбай Сапфир“ с тоник. Провери електронната си поща и проведе няколко рутинни телефонни разговора, за да се откъсне от бъркотията около Едгар Рой. Беше попаднал в задънена улица. Още хора щяха да бъдат убити, но той в момента не беше в състояние да направи нищо.

Потънал в проблемите си, Бънтинг не забеляза високата жена, която влезе в бара веднага след него. Тя се насочи към една маса в дъното и си поръча „Арнолд Палмър“, без да сваля поглед от лицето му.

Кели Пол търпеливо чакаше. Рано или късно хубавият джин щеше да разсее проблемите на Питър Бънтинг.

— Спира! — прошепна Шон, без да откъсва поглед от миниатюрния дисплей. — Прекоси следващото кръстовище, но бавно.

Мишел отмести крак от педала на газта. Стоповете на колата на Дюкс премигнаха на около петстотин метра пред тях.

— Доста усамотено място — отбеляза тя.

— Но много удобно за тайни срещи.

— Трябва да скъсим дистанцията.

— Само пеша. Хайде!

Ниската каменна стена им помогна да се приближат достатъчно, за да зърнат човека, с когото Карла Дюкс имаше среща. Мястото беше подбрано добре — малко разширение на пътя с дълга маса за пикник и ръждясала скара за барбекю.

Мъжът беше по-нисък от нея, млад и строен.

Тя крачеше напред-назад и говореше нещо. Мъжът стоеше неподвижен и от време на време леко кимаше. Виждаха ги добре, но нямаше как да чуят за какво си говорят.

Шон вдигна фотоапарата, който беше взел от джипа, и им направи няколко снимки. После увеличи изображението на дисплея и го показа на Мишел.

— Познаваш ли го?

— Не — поклати глава тя, след като огледа внимателно мъжа на снимката. — Млад и невзрачен. Не се връзва с представата ми за супер шпионин.

— В последно време се навъдиха много такива. Най-добрите шпиони обикновено са и най-невзрачни.

— Значи това момче насреща е направо златно.

Дюкс си тръгна, но двамата предпочетоха да проследят младия мъж — поредната брънка от веригата — с надеждата, че той ще ги отведе където трябва. Липсата на проследяващо устройство принуди Мишел да го следва по-отблизо, но той с нищо не показа, че е забелязал опашката.

Няколко часа по-късно стана ясно къде отива.

— Бангор — обяви Шон, а Мишел кимна в знак на съгласие.

— Мислиш ли, че живее там? — попита тя.

— Не — отвърна Шон и се взря в колата пред тях. — Това ми прилича на обикновен автомобил под наем, взет от най-близкото летище.

— Значи се готви да излети от Бангор.

— Вероятно си права.

Предположението им се потвърди броени минути по-късно, когато колата се насочи към паркинга на летището, намиращо се на няколко километра извън града.

Пътем бяха уточнили следващите си действия. Джипът влезе в паркинга и Шон изскочи навън.

— Върни се в мотела и дръж Меган под око — наведе се над прозорчето той. — Не искам да й се случи онова, което сполетя Бърджин и Хилари.

— Обади се, като разбереш накъде пътува онзи тип.

— Разбира се — кимна той, после извади пистолета от кобура на колана си и й го подаде. — Вземи го.

— Може би ще ти потрябва — възрази Мишел.

— Няма как да го вкарам в самолета, в случай че се наложи да летя. Не ми се ще да изгубя този младеж заради някакви формалности.

След тези думи той се обърна и тръгна към терминала.

— Шон?

— Какво?

— Не умирай, ако обичаш.

— Ще направя всичко възможно — усмихна се той.

Мишел го изчака да се изгуби от погледа й и едва тогава включи на скорост. Никак не беше щастлива от поредната им раздяла.

Шон се обади още докато Мишел пътуваше по обратния път за Макиас. Мъжът си бе взел билет за полета в шест сутринта до летище „Дълес“, откъдето щеше да се прехвърли за Ню Йорк. Шон си бе купил билет за същия полет.

— Успях да хвърля едно око на билетите му — поясни той. — И в двата самолета ще седи на третия ред. Моето място е непосредствено зад него. Първият полет е с „Делта“, а вторият — с „Юнайтед“. Ще ти звънна, като се приземим, което ще стане някъде около обед.

— Видя ли името на билетите?

— За съжаление не успях.

Линията прекъсна и Мишел продължи пътуването си. Някъде към четири сутринта спря на тъмния паркинг зад „Мартас Ин“. Както всички гости, и тя имаше ключ за външната врата. Отби се в кухнята да хапне нещо, а после пое към стълбите за горния етаж. От междинната площадка забеляза ивицата светлина под вратата на Меган, спря пред нея и почука.