— Мърдок! — тежко изрече той.

— Какво за него?

— Мъртъв е, но ти със сигурност вече го знаеш!

Харкс не каза нищо. Седеше спокойно, с ръце на плоския си корем.

— Мъртъв е, Харкс! — натъртено повтори Бънтинг.

— Чух ви, мистър Бънтинг.

— При снощния ни разговор изобщо не споменах, че Мърдок трябва да бъде убит в мига, в който открие нещо за Е-програмата.

— Приписвате ми някои действия, които не съм извършил — леко се приведе напред Харкс.

— Ти ли го уби?

— Аз имам задачата да се грижа за вашата сигурност, мистър Бънтинг.

— Но той е агент на ФБР, а ти си го убил!

— Това са ваши думи, а не мои.

— Господи, на семантика ли ще си играем?

— Трябва да отделя внимание и на други неща, сър. Какво още мога да направя за вас?

— На първо време да престанеш да убиваш хора! Току-що направи една трудна ситуация направо невъзможна!

— Не бих я нарекъл такава.

— Но аз бих!

— Максуел вече знае. Кинг също.

— Какво знаят? Че Едгар Рой е Анализаторът?

— Да.

— Откъде са разбрали?

— От външен източник.

— Кой?

— Кели Пол.

Бънтинг се втренчи в него.

— Кели Пол — повтори Харкс. — Знам, че я познавате.

— По какъв начин е замесена?

— Тя е природена сестра на Едгар Рой. — Харкс внимателно се вгледа в лицето му. — Но вие сте наясно с това.

— При нея ли са били Кинг и Максуел, когато изгубихме следите им?

— Вероятно.

— Слушай ме много внимателно! — изсъска Бънтинг и насочи показалец в лицето му. — Забранявам ти да се доближаваш до Кели Пол, Мишел Максуел или Шон Кинг! Ясно ли е?

— Страхувам се, че не оценявате сериозността на ситуацията.

— А ти какво предлагаш, по дяволите? Да избиеш всички?

— Всички планове подлежат на промяна, сър — отвърна с влудяващо спокойствие Харкс.

— Но защо Пол ще работи срещу брат си? Това е пълен абсурд!

— Вие предполагате, че Пол все още работи за нас. Но от това време изтече доста вода. Спокойно би могла да приеме поръчка от враговете ни.

— Не го вярвам. Кели Пол е жена патриот, каквато рядко се среща.

— Това е опасно предположение за човек с вашето положение.

— Какво предположение? — рязко попита Бънтинг.

— Че някои хора не могат да бъдат корумпирани.

— Аз не мога! Никога не бих направил нещо срещу родината си!

— Хубава реч. Но ако съблазънта е достатъчно силна, дори вие можете да смените позициите си.

— Никога!

— Измествате темата.

— Ако още някой умре, с теб е свършено, Харкс! Имаш думата ми!

— Желая ви хубав ден, мистър Бънтинг.

След тези думи Харкс стана и отвори вратата пред посетителя.

Два часа по-късно Бънтинг седеше в едно от удобните кожени кресла на корпоративния Гълфстрийм, който рулираше към пистата за излитане. Ултрамодерният реактивен самолет беше в състояние да прелети без зареждане от Лондон до Сингапур. В него имаше кабинет, спалня, телевизия с безжичен интернет, добре зареден бар и салон, който побираше четиринайсет пътници. Екипажът се състоеше от двама пилоти и две стюардеси, а съвършената авионика му позволяваше да лети на височина от близо 15 000 метра със скорост 950 километра в час. Струваше над 50 милиона долара на компанията, плюс още няколко милиона годишно за поддръжка и оперативни разходи.

Полетът от Ню Йорк до летище „Дълес“ щеше да продължи по-малко от половин час. Машината бързо набра височина, направи плавен завой на юг и пое курс към Вашингтон. Бънтинг се настани удобно в креслото и погледна през илюминатора към оживеното небе над Манхатън. Още преди да се настрои на работна вълна, пилотът обяви, че започват снижаване към летище „Дълес“. Двайсет минути по-късно вече бяха на земята и рулираха към зоната за частни самолети. Вратата се отвори и автоматичната стълбичка докосна бетона. Бънтинг слезе и се насочи към чакащата на пистата лимузина, която потегли в мига, в който той се отпусна на седалката.

Това наистина беше единственият удобен начин за пътуване въпреки цената от петдесет милиона и нещо. В момента обаче той не мислеше за предимствата на изключителната бързина и гъвкавост, с която се придвижваше по света. Имаше голяма опасност да изгуби всичко, което беше постигнал. Беше много разтревожен от срещата с Харкс. Имаше чувството, че нещата излизат извън контрол.

Малко след като напуснаха летището, той се оказа в положението на простосмъртните, затънали в ужасния трафик на околовръстния път. Преодоляването на десетте километра до града му отне повече време от онези над триста, които беше прелетял. В крайна сметка пристигна.