— Не съм сигурен дали ми харесва — каза след малко Йорк.

— Защо?

— Много е негативно.

— Чудесно. Кара те да се чувстваш некомфортно, нали?

— Определено.

— Много добре. Ще го пускаме по телевизията една седмица. Предполагам, че малкото поддръжници на Лейк съвсем ще намалеят. Клипът ще кара хората да потръпнат, а това няма да им хареса.

Йорк знаеше какво следва. Хората наистина щяха да потръпнат и нямаше да харесат клиповете, а после щяха да бъдат изплашени до смърт и Лейк изведнъж щеше да се окаже пророк. В момента Теди работеше по въпроса за страха.

Във всяко крило на Тръмбъл имаше по две зали за телевизия; две малки голи стаи, където човек можеше да пуши и да гледа каквото определят пазачите. Нямаше дистанционно — отначало бяха опитали, но се оказа, че възникват твърде много проблеми. Най-неприятните спречквания се бяха получили, когато затворниците не можеха да се спогодят какво да гледат. Затова пазачите избираха програмите.

Правилата забраняваха на затворниците да имат собствени телевизори.

Дежурният пазач обичаше баскетбол. По един от спортните канали имаше мач на университетски отбори и залата бе пълна със затворници. Хатли Бийч мразеше спорта и затова седеше сам в другата зала и гледаше тъпи комедии. Когато беше съдия и работеше по дванайсет часа на ден, никога не гледаше телевизия. Нямаше време. Имаше кабинет, откъдето до късно диктуваше становища, а всички останали от семейството седяха залепени за телевизора. И днес, като гледаше тези безмозъчни глупотевини, си даваше сметка какъв късмет бе имал. В много отношения.

Запали цигара. Не беше пушил от колежа и през първите два месеца в Тръмбъл бе устоял на изкушението. Сега използваше цигарите, за да разсее скуката, но си позволяваше само по кутия на ден. Кръвното му налягане непрекъснато се колебаеше. В семейството му имаше няколко случая на сърдечно болни. Той беше на петдесет и шест и му оставаха още девет години затвор. Беше убеден, че ще си излезе оттук в ковчег.

Три години, един месец и една седмица, а Бийч все още броеше излежаните дни, а не дните, които му оставаха. Само допреди четири години още градеше репутация като строг млад и обещаваш съдия. Четири ужасни години. Когато трябваше да пътува от една съдебна зала в Източен Тексас до друга, водеше със себе си шофьор, стенографка, сътрудник и секретар. Когато влизаше в съдебната зала, хората ставаха на крака в знак на уважение. Адвокатите го ценяха за справедливостта и усърдието му. Жена му беше неприятна, но семейството й притежаваше петролна компания и Бийч живееше спокойно с нея. Бракът им беше стабилен; отношенията им не бяха особено топли, но с три деца в колеж имаха достатъчно причини да се гордеят със себе си. Бяха минали през много трудности и бяха решили да остареят заедно. Тя имаше парите, а той — общественото положение. Двамата заедно бяха създали семейство. Какво повече им трябваше?

Не и затвор.

Четири ужасни години.

Нямаше сериозни причини да пие. Може би напрежението в работата или мърморенето на жена му си бяха казали думата. В продължение на години, след като завърши университета, Бийч пиеше от време на време за компания, но по малко. Определено не му беше навик. Веднъж, когато децата бяха малки, жена му ги заведе в Италия за две седмици. Бийч остана сам, което го устройваше прекрасно. По причини, които не можеше да определи или да си спомни, беше посегнал към бърбъна. Прекали с количествата. И оттогава не можа да спре. Бърбънът стана твърде важен за него. Държеше бутилка в кабинета си и я вадеше късно вечер. Той и жена му спяха в отделни спални, така че рядко го хващаха.

В Йелоустоун беше отишъл на тридневна юридическа конференция. Младата дама срещна в някакъв бар в Джаксън. След няколко часа пиене им дойде злощастната идея да се повозят. Докато Хатли шофираше, момичето си свали дрехите просто ей така. Не бяха говорили за секс, а и в този момент Бийч беше напълно безпомощен.

Двамата туристи бяха от Вашингтон — студенти, които се връщаха от екскурзия. И двамата умряха на място, смазани край тесен път от пиян шофьор, който изобщо не ги беше видял. Полицията откри колата на момичето в канавката. Бийч стискаше кормилото и не можеше да излезе. Момичето беше голо и мъртвопияно.

Не помнеше нищо. Когато се събуди няколко часа по-късно, за пръв път видя отвътре затворническа килия. „По-добре свиквай отсега“ — му бе казал презрително шерифът.

Бийч използва всички възможни връзки, но напразно. Двама младежи бяха загинали. Той беше намерен с гола жена. Парите от петрола бяха на жена му и приятелите му се разбягаха като изплашени кучета. В крайна сметка никой не застана зад негова светлост съдията Хатли Бийч.

Имаше късмет, че му дадоха само дванайсет години. Родителски и студентски организации срещу шофирането в пияно състояние протестираха пред съдебната зала на първото заседание. Искаха доживотна присъда. Доживотна!

Той, негова светлост Хатли Бийч, бе обвинен в две непредумишлени убийства. Нямаше смекчаващи вината обстоятелства. В кръвта му бе открит достатъчно алкохол за няколко произшествия. Един свидетел каза, че го е видял да шофира в насрещното платно.

Имаше късмет, че престъплението бе извършено на федерална територия. В противен случай щяха да го изпратят в някой щатски пандиз, където правилата бяха далеч по-строги. Кой каквото ще да казва, но федералните знаеха да правят затвори.

Той пушеше сам в полумрака, докато гледаше комедия, писана от дванайсетгодишни деца. После се появи предизборен клип, каквито напоследък често пускаха. Досега Бийч не беше гледал точно този — мрачни кадри и равен глас, който предсказваше края на света, ако не побързаме да измайсторим още бомби. Клипът беше направен много добре, продължаваше минута и половина, струваше луди пари и казваше нещо, което никой не искаше да слуша. Гласувайте за Лейк, преди да е станало късно.

Кой, по дяволите, беше Арън Лейк?

Бийч разбираше от политика. Тя беше негова страст в предишния му живот, а и в Тръмбъл го познаваха като човек, който знае какво става във Вашингтон. Той беше един от малкото, които се интересуваха какво се случва там.

Арън Лейк ли? Бийч го беше пропуснал. Що за странна стратегия, да влезеш в надпреварата като неизвестен кандидат след първичните избори в Ню Хампшър. Никога не липсват клоуни, които искат да стават президенти.

Съпругата на Бийч го бе изгонила, преди той да се признае за виновен в две непредумишлени убийства. Тя, естествено, беше по-ядосана заради голата жена, отколкото заради двамата убити туристи. Децата застанаха на нейна страна, защото тя държеше парите и защото той се беше провалил така жалко. Беше им лесно да вземат решение. Разводът приключи седмица след пристигането му в Тръмбъл.