Ако жените не свършеха работа, парите щяха да ги изкушат. Политиците толкова обичаха да пътуват за чужда сметка, да спят с чужди лобистки, да се подмазват на всяко чуждо правителство, което се сетеше да изпрати повечко пари във Вашингтон, да манипулират кампании и комитети, за да съберат по-големи суми. И бяха толкова уязвими. Достатъчно беше да ги наблюдават, и досиетата растяха. Жалко, че руснаците не бяха толкова лесни.

Макар да презираше политиците като цяло, Теди уважаваше няколко души. Арън Лейк бе един от тях. Той никога не тичаше по жени, не пиеше много и не притежаваше вредни навици, никога не се вманиачаваше на тема пари и не се правеше на по-голям католик от папата. Колкото повече Теди наблюдаваше Лейк, толкова повече го харесваше.

Мейнард взе последното си хапче за вечерта и си легна. Значи Брит беше отпаднал. Добре, че се отърваха от него. Набожният фарисей си заслужаваше урока. Теди реши да запази тетрадката и отново да я използва. Някой ден Брит можеше да потрябва на президента Лейк и момченцето в Тайланд щеше да бъде от полза.

Пикасо съдеше за обида Шерлок и други неизвестни обвиняеми, които уринираха върху розите му. Няколко капки урина едва ли щяха да разстроят живота в Тръмбъл, но освен това Пикасо искаше да му бъдат изплатени щети в размер на петстотин долара. Това вече беше сериозно.

Делото бе започнало миналото лято, когато Пикасо хвана Шерлок на местопрестъплението и помощник-началникът на затвора най-сетне се намеси. Той помоли Братята да решат въпроса. Заведе се дело и Шерлок нае един бивш адвокат на име Ратклиф, който излежаваше присъда за укрити данъци, да задържа и отлага делото и да подава всевъзможни обжалвания — обичайната практика на правистите вън от затвора. Само че тактиката на Ратклиф не допадаше на Братята, а освен това нито Шерлок, нито адвокатът му се ползваха с добро име сред тях.

Розовата градина на Пикасо беше една старателно поддържана леха — първоначално само кал и прах — до физкултурния салон. Бяха му нужни три години бюрократични войни, за да убеди някакъв посредствен чиновник във Вашингтон, че това хоби има терапевтичен ефект. Пикасо страдаше от няколко вида нервно разстройство. След като разрешението се получи, началникът на затвора бързо го подписа и Пикасо се залови за работа. Получаваше розите си от един доставчик в Джаксънвил, което само по себе си изискваше отделен вид документи.

Истинската му работа беше да мие чинии в столовата, за което получаваше трийсет цента на час. Началникът на затвора отхвърли молбата му да го назначат за градинар и розите продължиха да се водят като хоби. През периода на цъфтеж Пикасо можеше да бъде видян от зори до мрак да копае, плеви и полива, застанал на четири крака в лехичката си. Той дори говореше на цветята.

Въпросните рози бяха от сорта „Мечтата на Белинда“ — бледорозови и не особено красиви, но Пикасо си ги обичаше. Когато бяха доставени, всички в Тръмбъл разбраха, че „Белиндите“ са пристигнали. Пикасо ги посади с любов в средата и предната част на своята градина.

Шерлок започна да уринира върху тях просто заради майтапа. И без това не обичаше Пикасо, който беше прочут лъжец, така че пишкането върху розите изглеждаше уместно. Други също последваха примера му. Шерлок ги окуражаваше с уверения, че всъщност така добавят естествен тор към почвата.

„Белиндите“ изгубиха розовия си цвят и започнаха да избледняват. Пикасо беше ужасен. Един доносник пъхна бележка под вратата му и тайната излезе наяве. Любимата му градина се бе превърнала в обществен писоар. Два дни по-късно той направи засада, хвана Шерлок на местопрестъплението и двамата възпълни бели мъже на средна възраст се сбиха грозно на двора. Цветята пожълтяха и Пикасо подаде съдебен иск.

Когато най-сетне след месеци отлагане от страна на Ратклиф се стигна до процес, на Братята им беше писнало. Тихомълком прехвърлиха случая на Фин Ярбър, чиято майка някога беше отглеждала рози. След неколкочасови проучвания той обясни на другите двама, че всъщност урината не може да промени цвета на розите. Затова два дни преди процеса те бяха взели решение да забранят на Шерлок и останалите да препикават розите на Пикасо, но да не присъждат глоба за нанесени материални щети.

Три часа слушаха как зрели мъже се карат кой къде, кога и колко е пишкал. От време на време Пикасо, който сам си беше адвокат, почти се разплакваше, докато умоляваше свидетелите да предадат приятелите си. Ратклиф, който представляваше защитата, беше жесток, рязък и често се повтаряше, та след час стана пределно ясно, че каквито и престъпления да беше извършил, заслужаваше да го лишат от адвокатските му права.

Съдията Спайсър прекарваше времето, като изучаваше разпределението на точките в баскетболните мачове. Когато не можеше да се свърже с Тревър, той залагаше наужким на всеки мач. За два месеца бе спечелил на хартия три хиляди и шестстотин долара. Печелеше на карти и на спортни залагания и нощем не можеше да спи, защото мечтаеше за следващия си живот като професионален комарджия във Вегас или на Бахамските острови. Със или без жена си.

Съдията Бийч се мръщеше с дълбока съдийска многозначителност и уж си водеше бележки, докато всъщност нахвърляше ново писмо до Къртис в Далас. Братята бяха решили да му поставят нова примамка. От името на Рики Бийч разказа как един жесток пазач в клиниката за наркомани го заплашвал с всевъзможни посегателства, ако Рики не успеел да му представи някаква парична протекция. Трябвали му пет хиляди долара, за да откупи безопасността си от този жесток звяр. Дали Къртис не би му ги заел?