А сега с него беше и Флойд от офиса му в Конгреса. Флойд беше глуповат младеж от влиятелно семейство в Аризона, който не ставаше за нищо друго освен за изпълнител на дребни поръчки. Сега Флойд беше шофьор. Той седна зад волана на единия събърбан. Лейк седна до него, а двама агенти и една секретарка седнаха отзад. Двама помощници и трима агенти се натъпкаха в другия и всички потеглиха към центъра на Детройт, където ги чакаха журналисти от местната телевизия.

Арън Лейк нямаше време да обикаля квартали и градчета, да яде сандвичи на крак с шофьорите на камиони или да разговаря под дъжда с работници от големи компании. Не можеше да обикаля планините, следван от камери, или да организира срещи по важни проблеми на местното самоуправление, или да стои сред купищата мръсотия в някое гето и да заклеймява провалилото се досегашно държавно ръководство. Нямаше никакво време за всичко онова, което се очаква да прави един кандидат за президентския пост. Лейк започваше кампанията си късно, без предварителна подготовка, без широка популярност или каквато и да било регионална подкрепа. Но имаше красиво лице, приятен глас, хубави костюми, важно послание и много пари.

Ако изборите се печелеха с купуване на телевизионно време, Арън Лейк със сигурност щеше да получи поста.

Той се обади във Вашингтон, говори с отговорника си по финансите и научи новината за петте милиона долара. Никога не беше чувал за „Хъманд“. „Публична компания ли е?“ — попита той. „Не“ — долетя отговорът. Частна. Почти милиард долара годишни продажби. Пионери в производството на всякакви заглушители на радари. Биха могли да печелят милиарди, ако подходящият човек започнеше отново да увеличава военните разходи.

В момента Лейк разполагаше с деветнайсет милиона долара, което, разбира се, беше рекорд. Трябваше да коригират прогнозите си. Кампанията на Лейк щеше да събере трийсет милиона за първите две седмици.

Никой не можеше да похарчи толкова бързо толкова много пари.

Лейк сгъна клетъчния телефон и го върна на Флойд, който се бе загубил сред оживения трафик.

— Отсега нататък ще използваме хеликоптери — подхвърли през рамо Лейк на секретарката, която наистина си записа: „Да се намерят хеликоптери.“

Лейк се скри зад тъмните си очила и се опита да анализира трезво и разумно тази сума — тези трийсет милиона долара. Преходът от фискален консерватизъм към харчене с широка ръка беше странен, но парите трябваше да бъдат изразходвани. Те не бяха измъкнати от данъкоплатците, а доброволно дарени. Лейк можеше да подходи рационално. Щом бъдеще избран, той щеше да продължи да се бори за правата на работниците.

Отново се замисли за Теди Мейнард, който седеше в някаква тъмна стая някъде в дълбините на Лангли, покрил краката си с одеяло, сгърчил лице от болка. Теди дърпаше конци, които само той знаеше как, и караше парите да падат от небето. Лейк никога нямаше да узнае какви неща върши Теди от негово име, а и не искаше да научи.

Директорът на операциите в Близкия изток се казваше Лъфкин, агент с двайсетгодишна практика, на когото Теди вярваше безрезервно. Преди четиринайсет часа той беше в Тел Авив. Сега седеше в бункера на Теди и въпреки всичко изглеждаше свеж и бодър. Винаги на пост. Новините му трябваше да бъдат предадени лично, лице в лице, без телеграми, сигнали или сателити. Това, което щяха да си кажат, никога нямаше да бъде повторено. Такава беше дългогодишната практика.

— Очаква се атака срещу посолството ни в Кайро — каза Лъфкин. Теди не реагира — нито се смръщи, нито се учуди, нито присви очи, нищо. Много пъти беше получавал подобни новини.

— Идал ли?

— Да. Неговият първи помощник е бил видян в Кайро миналата седмица.

— Кой го е видял?

— Израелците. Освен това те са проследили и два камиона с експлозиви от Триполи. По всичко изглежда, че се готвят усилено.

— Кога се очаква да ударят?

— Съвсем скоро.

— Колко скоро?

— След по-малко от седмица, предполагам.

Теди подръпна ухото си и затвори очи. Лъфкин се опита да не го гледа втренчено. Знаеше, че не бива да задава въпроси. Скоро щеше да си тръгне оттук и да замине за Близкия изток. И да чака. Атентатът срещу посолството можеше да започне без предупреждение. Десетки хора щяха да бъдат убити или осакатени. Кратерът щеше да тлее в Кайро дни наред, а във Вашингтон щяха да се сипят обвинения. Отново щяха да критикуват ЦРУ.

Всичко това нямаше да впечатли Теди. Лъфкин беше разбрал, че понякога Теди има нужда от терористите, за да постигне целите си.

Но може би посолството щеше да бъде пощадено, а нападението — спряно от египетски командоси, които често си сътрудничеха със Съединените щати. ЦРУ щеше да получи похвали за отличното разузнаване. Това също нямаше да впечатли Теди.

— Сигурен ли си? — попита Лъфкин.

— Да. Доколкото е възможно в такива ситуации.

Разбира се, Лъфкин не подозираше, че директорът на ЦРУ се кани да се меси в президентските избори. Лъфкин почти не беше чувал за Арън Лейк. И, честно казано, не се интересуваше кой ще спечели изборите. Той беше в Близкия изток достатъчно отдавна, за да знае, че е без значение кой определя американската политика там.

Лъфкин щеше да замине след три часа с конкорда за Париж, където щеше да прекара един ден, преди да отлети за Йерусалим.

— Иди в Кайро — каза Теди, без да отваря очи.

— Добре. И какво да правя там?

— Чакай.

— Какво да чакам?

— Чакай земята да затрепери. И стой далеч от посолството.

Отначало Йорк беше ужасен.

— Не можеш да пуснеш този проклет клип, Теди! Истински филм на ужасите. Никога не съм виждал толкова много кръв.