Но най-важното беше, че Ал Кониърс и Арън Лейк бяха един и същ човек.

Най-известният политик в страната се беше хванал на тяхната игричка.

Други, по-дребни доказателства също сочеха към Лейк. Кониърс използваше пощенска кутия във Вашингтон, където конгресменът Лейк прекарваше почти цялото си време. Тъй като заемаше отговорна длъжност и често зависеше от мнението на гласоподавателите си, той, естествено, се беше скрил зад псевдоним. Освен това използваше принтер, за да скрие почерка си. Ал не беше изпратил снимка — още едно доказателство, че имаше какво да крие.

Прегледаха вестниците от последните дни, за да сверят датите. Картичките бяха изпратени от Сейнт Луис в деня след дебата, когато Лейк беше там, защото самолетът му се беше запалил.

Лейк беше прекратил кореспонденцията в най-подходящия момент. Беше започнал да пише на Рики, преди да се кандидатира за президент. За три месеца той беше покорил страната и беше станал много известен. Сега можеше да загуби много.

Бавно, без да се интересуват от времето, те започнаха да изграждат версията си за Арън Лейк. Най-силният контрааргумент дойде от Фин Ярбър.

— Да предположим — каза той, — че човек от екипа на Лейк има достъп до писмата му. Тогава какво?

Въпросът не беше лош и те го обмисляха около час. Нима Ал Кониърс не би направил нещо подобно, за да скрие самоличността си? Ами ако той живееше във Вашингтон и работеше за Лейк? Ами ако Лейк, като много зает човек, бе поръчал на някой свой асистент да води кореспонденцията му? Ярбър не си спомняше да е гласувал такова доверие на помощниците си, когато беше главен съдия. Бийч никога не бе оставял друг да пише личните му писма. Спайсър никога не се беше занимавал с подобни глупости. За това си имаше телефони.

Само че Ярбър и Бийч не бяха изпитвали стреса и безумието на някакво толкова оспорвано състезание като президентската кампания. Макар, както си спомняха с тъга, навремето си те да бяха заети мъже, не можеха да се сравняват с Лейк.

Да приемем, че е някой от екипа на Лейк. Дотук имаше идеално прикритие, защото не им беше казал почти нищо. Никакви снимки. Само смътни детайли за кариерата и семейството. Единственото, което бяха успели да изкопчат, беше фактът, че харесва стари филми и китайска храна. Братята и без това смятаха да преустановят кореспонденцията с Кониърс, защото той се оказа твърде плах. Защо тогава беше решил да прекрати връзката точно в този момент?

Нямаха готов отговор.

И без това хипотезата не беше много вероятна. Бийч и Ярбър заключиха, че човек в положението на Лейк, който има реални шансове да стане президент нас Съединените щати, не би позволил на друг да се подписва под личните му писма. Лейк разполагаше със стотици служители, които да печатат писмата му, а той можеше да ги подписва за секунди.

Спайсър постави по-сериозен въпрос. Защо Лейк би поел риска да пише на ръка? Предишните писма бяха напечатани на чисто бяла хартия и изпратени в чисто бял плик. Страхливците си личаха по използваните от тях канцеларски материали, а Лейк беше от най-плахите. При такава щедро финансирана кампания той разполагаше с много компютри и пишещи машини, сигурно последна дума на техниката.

За да намерят отговора, Братята се върнаха към малкото информация, с която разполагаха. Картичката до Каръл беше написана в един и двайсет сутринта. Според вестника аварийното кацане бе извършено около два и петнайсет, по-малко от час след това.

— Написал го е в самолета — каза Ярбър. — Било е късно, самолетът е бил пълен с хора, поне шейсет души според вестника. Всички са били изтощени, а може би Лейк не е имал компютър подръка.

— Защо тогава да не изчака? — попита Спайсър. Много го биваше да задава въпроси, на които никой, и особено той самият, не можеше да отговори.

— Направил е грешка. Смятал е, че постъпва умно, и вероятно е било така. Само че е объркал пликовете.

— Вижте какво става — каза Бийч. — Номинацията му е в кърпа вързана. Току-що е победил единствения си опонент пред очите на цялата страна и най-сетне е убеден, че през ноември името му ще бъде на бюлетините. Само че той има една тайна — Рики. От седмици се чуди какво да прави с него. Момчето очаква да го изпишат, иска да се срещнат и така нататък. Лейк е притиснат на два фронта — от една страна Рики, а от друга — увереността, че е възможно да бъде избран за президент. Затова решава да скъса с Рики. Пише картичка, с която шансът нещо да се обърка е един на милион, а после самолетът се подпалва. Лейк прави дребна грешка, която се оказва чудовищна.

— А той не знае това — добави Ярбър. — Засега.

Версията на Бийч звучеше правдоподобно. Братята я премисляха в тягостната тишина на стаичката си.

Важността на тяхното откритие спъваше думите и мислите им. Часовете минаваха и Братята бавно проумяваха какво се е случило.

Другият труден въпрос беше свързан с факта, че някой подправяше пощата им. Кой? И защо? Как беше прихванал писмата? Загадката изглеждаше неразрешима.

Отново обсъдиха възможността виновникът да е някой приближен на Лейк, може би помощник, който беше попаднал на писмата случайно. Може пък да се опитваше да предпази Лейк от Рики, като насочва кореспонденцията с надеждата някой ден да успее да прекрати връзката им.