— За да пише, че няма начин да съборим комунизма — обажда се за пръв път Кралев с нисък тръбен глас.

— Хайде пък и вие! Какво го награкахте човека! — взема моята страна Мери Ламур. — Казал е, каквото си мисли. Аз такива, дето казват, каквото си мислят, сто пъти ги предпочитам пред онези, дето ви се докарват само за да изскубнат някой франк, а после ви се плезят зад гърба!

— Благодаря ви, госпожице — обаждам се аз, срещу което получавам една дружелюбна усмивка. — Бил съм цял живот достатъчно праволинеен, за да имам нужда да се перча пред когото и да било. И съм изтърпял достатъчно от режима, за да е необходимо да доказвам, че го мразя. Когато пишем статии, ние ще пишем, разбира се, според задачите на нашата пропаганда. Което съвсем не значи, че трябва да вземеме собствената си пропаганда за чиста монета. Първото условие да победиш противника си е да имаш реална представа за силата му.

Тая малка лекция по политическа зрелост е произнесена спокойно, но с необходимата твърдост. Ефектът е точно тоя, който съм очаквал: Кралев ме поглежда под дебелите си вежди с открита неприязън. Затова пък Младенов е окуражен от увереното ми държане. Той демонстративно се чука повторно с мене и допива на един дъх бирата си. Димов заема средна позиция.

— Не се горещете — казва той меко, свил сладко устни, за да не изплюе несъществуващия си бонбон. — Ние сме осведомени хора и знаем горе-долу какво е досието ви. Но тъкмо защото сме осведомени, трябва да ви кажем, че не бива да се поддавате на пораженски настроения. В България вие не сте могли да знаете някои неща, по които ние тук сме в течение. Затова и не ви обвинявам. Да се подценява врагът е, разбира се, лекомислено, но да се надценява е пагубно.

При тия думи шефът подхвърля нагоре ключовете с емблемата на скорпиона и после отново ги стиска в пълната си ръка, сякаш за да отбележи, че е казал, каквото е трябвало да каже.

— Съвършено вярно — съгласявам се аз и това напълно успокоява атмосферата.

— Тогава да вървим да обядваме — предлага Димов в неопределена посока и става.

Другите също стават. Младенов вади пари от джоба си, преброява внимателно няколко монети и ги оставя на масата.

— Ще трябва и аз да вървя с тях, за да уредя положението ти — прошепва ми той. — Ето ти визитната ми картичка с адреса. Ела към шест, за да си поговорим. Работа ни предстои да вършим.

Седя край опустялата маса, върху която са пръснати безредно кафени чашки и зелени бутилки от перно. Разполагам с повече от пет часа време, а не зная какво да ги правя. На лавката за цигари до големия бакърен тезгях продават пощенски картички — цветни снимки от Париж, с яркосиньо небе, яркобели облаци и яркозелени автобуси. Това ме навежда на мисълта, че бих могъл да драсна няколко картички до приятели, както правят всички хора, щом пристигнат на някое прочуто място. Купувам пет-шест еднакви изгледи с Айфеловата кула като по-типични за Париж, сядам отново на вече разтребената маса и почвам да фабрикувам текстове с обичайното за подобни случаи съдържание: „Най-после пристигнах в Париж“, „Много поздрави от Париж“ и пр. Всъщност хората, на които пращам картичките, не са ми чак толкова интимни приятели, но самият факт, че пращам някому картички, ме изпълва със самочувствието, че не съм съвсем сам на тоя свят.

— Тебе ли оставиха да плащаш сметката? — запитва Тони, който се е приближил до масата, вероятно уморен да блъска автомата.

— Още не — отвръщам, — но и това може да стане.

— А бай Младенов не те ли покани поне на един обед?

— Не чух такова нещо.

— А колко пари ти бутна?

— Николко.

— Ей, че стипца човек! — учудва се Тони.

Той примъква с крак един стол и сяда срещу мене. В тоя миг пристига и Милко и също сяда.

— Оставиха го човека на сухо и заминаха — обяснява му Тони. — Е, такова нещо са шефовете, братче.

— Ти как си с парите? — обръща се той отново към мене.

— Зле.

— Язък. Значи, няма да можеш да почерпиш — ухилва се Тони.

— Ще почерпя, ако ме настанят на работа. Младенов каза, че ще ме настанят.

— И като те настанят, ще цъфнеш, нали? Също като нас с Милко. Да не мислиш, че получаваме в хилядарки… Ей, гарсон!

„Гарсонът“, който би могъл вероятно да бъде баща на Тони, приближава лениво до масата.

— Да хапнем нещо, а? — предлага Тони. И без да чака отговор, нарежда:

— Три бифтека с пържени картофи и бутилка божоле! И по-бързичко, а?

— Ти какво, да не си по журналистическата част? — обръща се Тони отново към мене.

— Нещо от тоя род.

— Тогава дано те назначат. Ако ти прехвърлят на тебе списанието, ще ми светне пред очите. Тия хора нямат акъл бе! Може ли двама души да правят цяло списание!

— Кой е вторият? — питам.

— Милко — отвръща Тони, сякаш самият Милко е глухоням.

Той е към тридесетгодишен мъж с много бяло лице и мека светлокестенява коса. Повече не мога да кажа за него, понеже очите му са все наведени надолу, а гласа му още не съм чул.

— Сътрудници нямате ли?

— Какви сътрудници! Има един от Радио Свободна Европа, дето ни прави политическите коментарии, и един смахнат обущар, дето мъкне стихотворения за велика България. Това са ни сътрудниците.

Възрастният гарсон покрива масата с хартиени салфетки, донася и чашите, а после сервира бифтеците в пластмасови чинии. Изобщо луксът на заведението не е прекомерен.

Храним се известно време мълчаливо. Тони в качеството си на черпещ пълни чашите и в края на обеда поръчва втора бутилка. После следва кафе с по чашка коняк.