Рю дьо Прованс, дето живее Младенов, се оказва съвсем близо. Къщата на съответния номер е стара, опушена четириетажна постройка, каквито са впрочем и всички околни сгради. Стълбището е чисто и добре поддържано, но стъпалата са тесни и стръмни и аз стигам четвъртия етаж доста задъхан. Младенов ми отваря с гостоприемна усмивка, превежда ме през някакъв тъмен вестибюл със спуснати капаци на прозорците и ме поканва в широк хол, мебелиран с лъжестаринна мебел и доста разхвърлян.

Кокалестото тяло на домакина е загърнато в сравнително нов бежов халат, вече доста изпъстрен с мазни петна. Свойството на Младенов да се покапва изобилно при храненето ми е известно още от приятелството ни в кварталната кръчма. Тогава мислех, че той се покапва поради бързината и лакомията, с която нагъваше общото мезе, за да не бъде изпреварен. Сега установявам, че той не може да не се цапа дори и когато се храни сам.

— Какво да те почерпя? — пита радушно домакинът, като се приближава до масата, затрупана с чаши и съдове.

— Нищо. Пил съм вече.

— Тогава ще вземем по едно кафе. Малко е изстинало, но аз така го пия.

Младенов донася две водни чаши, проверява за приличие чистотата им на светлината на лампата и налива рядка, подобно на чай течност от големия кафеник.

Кафето не само е изстинало, но ако се съди по вкуса му, датира от вчера. Оставям чашата на камината, запалвам цигара и се облягам удобно в креслото. Младенов придръпва един стол по-близо до мене и също сяда.

— Идваш тъкмо навреме, момчето ми. Работа ни предстои да вършим с тебе — произнася доверително старецът за трети път този ден.

Макар да го наричам винаги наум „стареца“, всъщност Младенов изглежда доста бодър за своите шестдесет години. Малко прегърбен и костелив, но костелив като як орех.

— Щом ни предстои работа, ще я вършим — успокоявам го аз. — А какво става с моето назначение?

— Уреди се. Мъчничко беше, но се уреди. И двамата се дърпаха в началото, особено Кралев: не го знаем, вика, що за птица е, не ни трябва таралеж в гащите. Цяла България го знае, викам, само вие не го знаете. Знаете го добре, ами се правите на вчерашни. На нас тъкмо такъв човек ни е нужен! Накрая, разбира се, кандисаха.

Младенов се обляга на креслото ми и се навежда към мене:

— Да ти кажа ли защо се дърпат? Защото си мой човек, затова.

— Може и да не е само за това. Тони цял следобед все с мене вървя.

— Тони, глупости! — свива презрително лице Младенов. — Остави го тоя пияница, той не е опасен. Милко също не е опасен. Гарвана и Смока са дребосъци — слуги и телохранители, който им плаща, на него служат. Всичките ядове идват от ония двамата — Димов и Кралев.

Старецът замълчава, вперил замислен поглед в потъмнялото огледало над камината. После произнася с известен патетизъм:

— Като си помислиш само в ръцете на какви хора са поверени нашите национални идеали!…

Младенов е политикан от старата школа. Затова не може да обсъжда личните си работи, без да намеси и националните идеали.

— Тоя апартамент ти ли го държиш целия? — питам аз, за да върна приятеля си към действителността.

— Аз го държа, макар че ми е голям и плащам безбожен наем. Бих те взел при себе си тъкмо да делим разноските, но не позволяват…

Той отново се накланя към креслото ми и прошепва:

— Няма какво да крия от тебе: тук, разбираш ли, идват хора, които не искат да имат странични свидетели… Затова държат да съм сам.

— Ти си знаеш. От мене и без туй голяма полза няма да видиш. В момента, бай Марине, нямам счупена пара в джоба.

Намекът е доста ясен, но затова пък съвсем лъжлив. Аз нося в джоба си много повече пари, отколкото засега са ми необходими. Въпросът е, че нямам право да ги харча, додето не си осигуря някакви доходи от Центъра.

Младенов, изглежда, е предвидил тая страна на разговора, защото бърка в джоба на халата си и вади пет банкноти по сто франка.

— Не се безпокой, няма да те оставя без пари. Аз винаги се грижа за своите хора. Вземи сега това, пък като получиш заплатата, ще ми ги върнеш.

Преброявам набързо банкнотите със сериозността на човек, който мисли да връща туй, което взема, после ги слагам във вътрешния си джоб. Младенов следи действията ми с нескрито съжаление, макар че още много преди идването ми е обмислил неизбежната жертва и се е колебал дали да ми даде десет банкноти или само пет и най-първо в прилив на сантименталност е наброил десет, а после е взел обратно петте, казвайки си, че това ще ме научи да бъда по-пестелив.

— Та, значи, работа ни предстои, а? — връщам се аз на темата.

— Работа, мойто момче, и то сериозна. Трябва да знаеш, че Центърът фактически, макар и секретно, се издържа от американците. Хората, разбира се, ме ценят и правят разлика между един политически лидер като Младенов и някакъв си емигрант като Димов. Тъкмо това обаче не се харесва на Димов. Въртя я, сука я и най-после, изглежда, е успял да убеди ония, че макар да съм голяма фигура, нямам неговите делови качества. И всичко се нареди точно така, както той желаеше: аз съм фирмата, а фактическият шеф е Димов.