— Тогава обвиненията срещу тебе бяха дребна работа. Тогава те мислехме само за френски агент. А сега разбрахме, че си и български!

— Ти май не си на себе си — казвам тихо. — Освен ако си го измислил съзнателно, за да ми отмъстиш за друго.

— Така да бъде — отстъпва Кралев. — А ти къде пропадна тая заран?

— Питай Гарвана, нали беше по петите ми. Питай твоето „пиу-пиу“, нали всичко ти казва.

— А ти защо не искаш сам да отговориш? Защото отиде да предаваш, така ли? Само че предавателят се оказа в дефицит. Изчезнал яко дим!

В тавана се разнася нещо като кашлица. Кралев се смее с явна наслада, без обаче да ме изпуска от очи:

— Може ли да обясниш за какво ти беше този предавател? Или, хайде, остави това. Знаем, че ти е бил за връзка с България. Кажи поне от кого и кога го получи!

— Тук има някакво недоразумение… — измърморвам, като съобразявам, че в тавана е вече доста тъмно, за да изпробвам при първия удобен случай номера със скока.

Но Кралев може би е отгатнал мислите ми, а може би това е просто съвпадение: един широк ослепителен сноп светлина избухва от лявата ръка на чернокосия и ме обгръща.

— Пречи ли ти? — пита с участие Кралев. — Няма как, неудобно е да говорим на тъмно, пък може и да сбъркам, та да улуча главата ти вместо корема. Аз, знаеш, винаги стрелям в корема: лесно е за улучване и няма отърване, особено ако пуснеш целия пълнител… Та, казваш, недоразумение, а?

Той замълчава и следи известно време мъчителните ми примигвания.

— Мигай повече — съветва ме Кралев. — Така светлината се разредява… Та, недоразумение викаш, а?… Вярно, само че ние го пръснахме вече това недоразумение… Оказа се, че гаражистът работел за вас, а пък жена му работеше за нас. Посещението ти, монтажът на радиостанцията, всичко се изясни. Пречукахме го, за твое сведение, човека, защото така бяхме обещали на жена му. Тя е още млада булка и е лапнала по друг. Човешки работи. Сега пък дойде ред тебе да пречукаме…

— Виж какво, Кралев — казвам, като се стремя да гледам встрани от електрическия фенер. — Ти вече пречука Милко. Пречука го в мое присъствие. Съжалявам само, че нямах възможност да се намеся. Затуй пък уведомих подробно французите. Уведомил съм ги и по това, че си решил да ме ликвидираш…

— Интересно… — избъбря подигравателно чернокосият.

— Имай предвид, че в момента не говоря празни приказки. Аз съм сега в ръцете ти и ти наистина можеш да ме пречукаш, обаче имай предвид, че ако първия път си минал гратис, тоя път ще платиш с лихвите. Само ще те скъсят с една глава, нищо повече.

— Абдал! — изръмжава през зъби Кралев. — Намерил с какво да ме плаши. Че аз не Милко и тебе, ами една дузина такива като вас да пречукам, пак никой няма да ме пипне с пръст бе, абдал! Ти не разбра ли, че комунистите тук не ги броят за хора? Едно куче да ритнеш е по-опасно, отколкото да очистиш един комунист. Намерил и той с какво да ме плаши, абдалът му с абдал! — измърморва Кралев, сякаш се обръща към някой невидим свидетел. — Не мърдай! — изревава внезапно той.

Аз само съм понечил да сложа ръка на очите си, за да си отпочинат от ослепяващата светлина.

— Чувай, тарикатче — казва чернокосият с по-спокоен тон: — Ако искаш да правим пазар, имай предвид, че няма да стане както си го намислил. Изобщо с французите няма да ме уплашиш. Така че, ако искаш да правим пазар, дай да го правим сериозно.

„Значи, наистина се касае до игра — мисля аз, като се опитвам да гледам през мигли, колкото да не изпускам движенията на чернокосия. — Затова Кралев е толкова речовит. Нищо. Играта в момента все пак обещава известна отсрочка.“

— Добре де — измърморвам. — Кажи ти какво предлагаш. И махни тоя фенер от очите ми.

Кралев великодушно откланя на няколко сантиметра снопа светлина, така че сега поне едното ми око е в полусянка.

— Къде е Лида? — запитва чернокосият.

— Това ли ще е пазарът?

— Това. Казвай къде е Лида и ми се махай от очите.

— Чакай, така не става! — спирам го аз. — Казвай къде е Лида и получавай един пълнител в гърба. В корема или в гърба — резултатът е все същият, Кралев.

— Давам ти дума, че няма да стрелям!

— Че какво ще я правя аз твоята дума? Не ми давай дума, гаранции ми дай!

— Какви гаранции? Да не искаш да ти връча пистолета си?

— Не съм толкова жаден — отвръщам. — Достатъчно е да го поделим: на тебе пистолета, на мене — пълнителя. И то след като покажеш, че нямаш друг в джобовете.

— Почваш много да капризничиш! — изръмжава Кралев. — Ще ме накараш да се откажа от всякакъв пазар.

— Виж какво, Кралев: може да се мислиш за хитър, но недей си въобразява, че ще успееш с хитростите си да откриеш Лида. Девойката е на такова място, че и дяволът не може я откри. На всичко отгоре тя до два-три дни ще изчезне и от това място. Окончателно и безследно. Така че ако наистина държиш на нея, недей да изпускаш единствения си шанс.