Вървя бавно по улицата, като се взирам безсмислено в златарските витрини, украсени с монети, жълтици и таблици за курса на турската лира и наполеона. Вървя, почти не усещайки краката си, почти не усещайки себе си, почти не усещайки нищо друго освен тягостното чувство за празнота, за някаква безнадеждна изолираност в едно безкрайно празно пространство, сред което кънтят самотните стъпки на един човек, който може би съм аз самият.

„Хайде, прибирайте ме! И без това съм негоден за нищо!“ — нареждам аз мислено на броячите, докато в същото време машинално преценявам наистина ли съм негоден за нищо, или просто умората ме кара да разигравам трагедии.

Бих могъл да ида у Франсоаз. Тя ми каза днес, че след седем ще си бъде в къщи. Бих могъл да ида и да й съобщя всичко по операция „Незабравка“. Но Франсоаз е един обикновен служител, също като мене. Тя сама не може нищо да реши, а какво ще решат другите, е неизвестно. По всяка вероятност няма да влязат в конфликт с американците единствено за да ми направят добро впечатление.

И все пак в момента посещението у Франсоаз е наложително. Не за да я посвещавам в операцията „Незабравка“, а за да уредя някои други работи. Между другото за да й кажа, че това проследяване на свои хора е истинско разхищение на държавната пара.

Излизам на Големите булеварди и наемам такси от първата пиаца. С досада, но и с известна нотка на гордост констатирам, че две минути по-късно пешеходният ескорт се заменя с автомобилен. Идват, значи, моменти, когато и дребният редник получава своя дял от общественото внимание.

Франсоаз ми отваря вратата и ме въвежда в студиото без излишък от грубости, но и без сянка от топлота. Държането й, по-точно казано, е направо ледено. Да не повярваш просто, че само преди десетина часа същата тази жена примираше в обятията ми. Впрочем аз винаги съм подозирал, че докато ме гали с едната ръка, тя е способна с другата да ми тегли куршума, без да й мигне окото. И то не от злоба, а просто защото работата го изисква.

— Какво те води насам? — пита тя студено и с такъв тон, та фразата звучи по-скоро като: „Не вярвах, че ще имаш нахалството да се появиш отново.“

— Няма ли поне да ме поканиш да седна? — откланям аз въпроса.

Жената свива безучастно рамене:

— Разполагай се. Само имай предвид, че не мога да ти отделя много време.

— И аз нямам много време. Долу ме чакат вашите преследвачи. Не мога да ги карам да висят с часове.

Тя оставя бележката ми без внимание, взема от масата пакетчето „сини“ и запалва, без да сяда. Изобщо държането й е такова, че всички нейни досегашни грубости изглеждат просто като сантиментално лигавене.

— Бих искал да знам, Франсоаз, в какво точно съм се провинил?

В други случаи тя би казала „а ти как мислиш?“ или „не се прави на идиот“, но сега отрязва накъсо:

— В най-тежкото: двойна игра.

— Фантазии! — изморморвам аз презрително и също запалвам от „сините“, понеже моите са на привършване, също както и парите ми.

— Ти си твърде нахален. Но нахалството може да бъде предимство само ако е съпроводено със съответна доза предпазливост. Ти не отчете обстоятелството, че хора като тебе винаги остават под известно съмнение: който веднаж е станал предател, може лесно да стане и втори път.

При обикновени обстоятелства тая назидателна реплика би минала край ушите ми почти незабелязана. Но сега тя блясва в създанието ми като пътеводна стрелка. В тоя занаят затова не е полезно много да се бъбре, защото, когато искаш да кажеш едно, можеш да изтървеш друго. Ясно е, че за Франсоаз аз още съм предател на родината си, само че предател, който води двойна игра. Остава да разбера по какво съди, че има двойна игра.

Тази заран такова обвинение не съществуваше. Значи, възникнало е по-късно. Единственото нещо, което, по мое сведение, стана по-късно тоя ден, това е малката проверка в мое отсъствие на скритата под печката апаратура. В момента не бях отдал особено внимание на факта: Франсоаз със свойствената си недоверчивост е наредила да проверят дали наистина съм скрил апаратурата, или тя е останала в колата. Сега нещата ми се представят в по-друга светлина. Сега си обяснявам и внезапния любовен изблик на чернокосата заранта с цел да ме задържи достатъчно дълго време при себе си. В кутията на апарата е имало магнитофон и той е записал всичко това, което съм чул, но не съм споменал пред Франсоаз, и записът е бил прослушан днес, додето съм се намирал в това студио.

Не съм специалист в апаратурите — за тая цел съществуват техници, — но имам необходимите за професията познания. Още когато получих малката пластмасова кутия, внимателно я прегледах и като съдех по миниатюрните размери и по това, че кутията не се отваряше, а бе съставена от две плътно залепени части, реших, че е невъзможно да съдържа магнитофон. Недоверието към техническия прогрес бе ми скроило лоша игра. Апаратурата навярно бе съдържала съвсем дребен по размери магнитофон, а кутията нарочно бе плътно залепена, за да служи като проверка на такива като мене и да изключва моята собствена проверка. Хората, които бяха идвали тая заран в къщи, просто бяха заменили моята апаратура с друга, идентична.

Всички тия размисли траят точно три дръпвания от цигарата. Планът за действие е ясен.

— Франсоаз — казвам, — аз винаги съм бил искрен и точен в информациите си освен един-единствен път. Но и този единствен път неточността ми съвсем не е била в резултат на двойна игра.

— Зарежи обобщенията — прекъсна ме чернокосата. — Говори конкретно!

— Конкретното е, че премълчах нещо от подслушания с апаратурата разговор. Всъщност „премълчах“ е силно казано, защото, ако си спомняш, аз ти споменах, че е станало дума за една операция. Само споменах, защото исках да науча пълните подробности по тая операция, наречена „Незабравка“, и тогава да дам информацията си. Ти сама си забелязала, че съм донякъде човек на ефекта…