До нея Матия се учеше да чете и да пише. Извършваше четирите математически действия и беше първият в класа, който усвои делението наум. Неговата глава беше пример за съвършено работещ механизъм по същия мистериозен начин, по който тази на сестра му се оказваше толкова дефектна.

Понякога Микела започваше да се клати на стола си и да размахва безумно ръце като уловена нощна пеперуда. Очите й потъмняваха и учителката я гледаше онемяла, по-изплашена от нея самата, с някаква смътна надежда, че това ненормално момиче би могло наистина да излети сега или друг път. Някой на задните чинове се подхилваше, друг й правеше знаци да спре.

Тогава Матия ставаше, като внимателно отместваше стола си, за да не го влачи по пода, и заставаше зад Микела. Тя мяташе глава наляво-надясно и махаше с ръце вече толкова силно, че той едва ли не очакваше всеки момент да й се откъснат.

Взимаше дланите й и много внимателно прибираше ръцете до тялото й.

— Ето, вече нямаш крила — прошепваше й на ухото.

На Микела й трябваха още няколко секунди, преди да престане да трепери. За няколко мига спираше погледа си върху нещо несъществуващо, после, сякаш нищо не се беше случило, започваше отново да измъчва рисунките си. Матия се връщаше на мястото си с наведена глава и със зачервени от смущение уши, а учителката продължаваше с обяснението на урока.

В трети клас близнаците все още не бяха канени на нито един от рождените дни на съучениците си. Майка им беше забелязала това и реши да оправи нещата, като покани децата на техния рожден ден. На масата г-н Балосино отхвърли предложението й с думите:

— За Бога, Аделе, и без друго е достатъчно мъчително.

Матия въздъхна с облекчение, а Микела изпусна вилицата си за десети път. Повече не стана нужда да се повдига този въпрос.

После, една януарска сутрин, Рикардо Пелоти, червенокосото момче с маймунските устни, се приближи до чина на Матия.

— Майка ми каза, че и ти можеш да дойдеш на рождения ми ден — изговори момчето на един дъх, като гледаше към черната дъска.

— И тя също — прибави той, като посочи Микела, която упорито приглаждаше повърхността на чина, все едно че беше чаршаф.

Лицето на Матия потръпна от вълнение. Отговори с едно „благодаря“, но Рикардо, изпълнил задължението си, вече се беше отдалечил.

Веднага щом научи за поканата, развълнувана от случилото се, майката на близнаците ги заведе в „Бенетон“, за да им купи нови дрехи. Обиколиха и три магазина за играчки, но Аделе все не можеше да избере.

— Какво му харесва на Рикардо? Ще се радва ли на това? — питаше тя Матия, като разглеждаше един пъзел с хиляда и петстотин частици.

— Аз откъде да знам? — отговаряше й синът й.

— Ами нали ти е приятел. Би трябвало да знаеш какви игри му харесват.

Матия си каза, че Рикардо не му е приятел и че не би могъл да обясни това на майка си. В отговор само повдигна рамене.

В крайна сметка Аделе се спря на космическия кораб на „Лего“, най-голямата и скъпа кутия в целия магазин.

— Мамо, прекалено скъпо е! — запротестира синът й.

— Не, не е вярно, пък и вие сте двама! Да не би да искате да направите лошо впечатление?

Матия си знаеше, че и със, и без „Лего“ те лошото впечатление си го правеха. С Микела не можеше да бъде другояче. Разбираше много добре, че Рикардо ги е поканил на рождения си ден само защото родителите му са го принудили. Микела щеше да е залепена за него през цялото време, щеше да се залее с швепса и да започне да мрънка, както правеше винаги, когато се измори.

За първи път Матия си помисли, че може би ще е по-добре да си остане вкъщи.

„Всъщност не, каза си после, ще е по-добре, ако Микела си остане вкъщи.“

— Мамо — започна неуверено.

Аделе си търсеше портфейла в чантата.

— Да?

Матия си пое въздух.

— Микела задължително ли трябва да идва на рождения ден?

Аделе замръзна на място и заби поглед в този на сина си. Касиерката гледаше сцената с безразличие и с ръка, опряна на плота в очакване на парите. Микела разбъркваше пакетите с бонбони, изложени до касата.

Бузите на Матия се зачервиха, готови да посрещнат шамара, който така и не се появи.

— Разбира се, че ще отиде — отговори само майка му и въпросът приключи.

До къщата на Рикардо можеха да отидат и сами. Не бяха повече от десет минути пеша. Точно в три Аделе изтика близнаците навън.

— Хайде, побързайте, че ще закъснеете. Не забравяйте да благодарите на родителите му — каза им тя.

После се обърна към Матия.

— Бъди внимателен със сестра ти. Знаеш, че не може да яде боклуци.