— Какво е? — попита подозрително Рикардо.

— Лего.

— Аа!

Рикардо взе плика и отново изчезна в коридора.

— Върви с него — каза госпожата, побутвайки Матия. — Рожденият ден е там.

Холът на семейство Пелоти беше украсен с гирлянди от балончета. Върху маса, покрита с червена хартиена покривка, имаше купи с пуканки и чипс, тава с изсъхнала пица, нарязана на квадратни парчета, и редица с още неотворени бутилки газирани напитки с различни цветове. Някои от съучениците на Матия бяха вече там и стояха прави в центъра на стаята, все едно охраняваха масата.

Матия пристъпи и се спря на няколко метра от тях като сателит, който не иска да заема много място в небето. Никой не му обърна внимание.

Когато стаята се напълни с деца, един младеж на около двайсет години с червен пластмасов нос и шапка на палячо им организира игри на „сляпа баба“ и на „хвани се за опашката на магарето“, играта, в която със завързани очи трябва да сложиш опашката на едно нарисувано на лист магаре. Матия взе първа награда — шепа бонбони, но само защото виждаше под лентата, завързана на очите му. Всички започнаха да му викат „ууу“ и „не играеш честно“, докато той срамежливо си пъхаше бонбоните в джоба.

После, когато навън вече се стъмни, момчето, облечено като клоун, загаси лампите, накара всички да седнат в кръг и започна да разказва някаква страшна история. Държеше запален фенер под брадичката си.

Матия си помисли, че историята въобще не е страшна, но лицето, осветено по този начин, да. На светлината, която идваше отдолу, то изглеждаше червено и бе обгърнато от ужасяващи сенки. Матия погледна през прозореца, за да не вижда повече клоуна, и си спомни за Микела. Всъщност не я беше забравял напълно нито за миг, но сега за първи път си я представи как стои сама сред дърветата и го чака, потривайки лицето си с белите ръкавички, за да се стопли поне малко.

Стана на крака тъкмо когато майката на Рикардо влизаше в тъмната стая с украсената със свещи торта и всички започваха да ръкопляскат за историята и за тортата.

— Трябва да си тръгвам — каза й той, без дори да я изчака да сложи тортата на масата.

— Точно сега? Ще режем тортата.

— Да, сега. Трябва да си тръгвам.

Майката на Рикардо го гледаше над пламъците на свещите. И нейното лице, осветено така, беше покрито със застрашителни сенки. Останалите гости мълчаха.

— Добре — каза несигурно жената. — Рики, изпрати твоя приятел до вратата.

— Ама аз трябва да духна свещичките — запротестира рожденикът.

— Направи това, което ти казвам — заповяда майка му, без да престава да се взира в Матия.

— Какъв досадник си, Матия!

Някой започна да се смее. Матия последва Рикардо до входната врата, взе си якето изпод купчината други дрехи, каза му „благодаря“ и „довиждане“. Онзи не му отговори нищо и затвори вратата зад гърба му, за да се върне тичешком при тортата си.

В двора на сградата Матия вдигна поглед към осветените прозорци. Виковете на съучениците му достигаха приглушени до ушите му като успокояващото жужене на телевизора в хола, когато майка му слагаше Микела и него да спят. Портата на двора се затвори зад гърба му с метален звук и той се затича.

Влезе в парка и след около десет крачки светлината, която идваше от булеварда, вече не му достигаше, за да различи глинестата пътека. Голите клони на дърветата, където беше оставил Микела, приличаха на черни драсканици по тъмното небе. Виждайки ги отдалеч, Матия се почувства необяснимо и напълно убеден, че сестра му вече не е там.

Спря се на няколко метра от пейката, на която до преди няколко часа Микела седеше и си съсипваше палтото. Заслуша се, изчаквайки да му се успокои дишането, сякаш сестра му щеше всеки момент да излезе иззад някое дърво, да му извика „куку“ и да се затича към него, поклащайки се нескопосно.

Матия извика „Микии“ и се изплаши от собствения си глас. Повтори го по-тихо. Приближи се до дървените маси и постави ръка на мястото, където бе седяла Микела. То беше студено като всичко останало.

Сигурно й е омръзнало да чака и се е върнала вкъщи, помисли си той.

Но как, като не знае дори пътя. Освен това не може да пресече булеварда сама.

Матия погледна парка, който се губеше в тъмнината пред него. Нямаше представа дори къде свършва. Помисли си, че не иска да продължи, но че няма друг избор.

Ходеше на пръсти, за да не шумоли, когато стъпва върху листата. Оглеждаше се наляво-надясно с надеждата да забележи Микела, която, свита зад някое дърво, причаква бръмбар или кой знае какво.

Навлезе в зоната на катерушките. Опита се да си припомни какъв беше цветът на пързалката в светлината на неделния следобед, когато майка им се предаваше след писъците на Микела и я оставяше да се спусне няколко пъти, въпреки че вече беше прекалено голяма за това.

Обходи плета чак до обществените тоалетни, но не събра смелост да влезе. Намери пътеката, която в тази част на парка беше само тясна ивица земя, отъпкана от семействата, които минаваха оттам. Вървя по нея цели десет минути, докато напълно забрави къде се намира. Тогава започна да плаче и да кашля едновременно.