Стюардът се връща с четирите паспорта. Иска му се да си побъбрим. Обяснявам му, че току-що съм си купил къща в Антигуа и отиваме там да купонясваме. Накрая ме пита какво работя (с други думи, откъде са тия пари) и аз отговарям, че правя филми. Когато той си тръгва, вдигаме тост за любимия ми актьор — Нейтън Кули. Не след дълго сме насред Атлантика и брегът се скрива от поглед.

Каютата ни е голяма за яхта, тоест изобщо не е голяма. С четирите ни сака и двата непромокаеми чувала с водолазна екипировка едва има откъде да минаваме. Леглото обаче става. С Ванеса се упражняваме набързо и после спим два часа.

Три дни по-късно навлизаме в Джоли Харбър в западния край на Антигуа. Плаването е сериозно занимание на острова, затова заливът е пълен с най-различни закотвени лодки. Плъзгаме се покрай тях буквално на сантиметри, без да оставяме почти никаква следа, и се любуваме на планините. Големите яхти са събрани на едно място и нашият капитан бавно вкарва „Ръмранър“ в пролуката между други две прекрасни яхти — едната почти колкото нашата, а другата много по-голяма. В този кратък миг на богаташки живот се поддаваме на изкушението да сравняваме дължината на яхтите. Гледаме по-голямата и си мислим: Кой е собственикът? С какво се занимава? Откъде е? И така нататък. Хората от екипажа ни се суетят и привързват лодката, а след като спират двигателите, капитанът отново събира паспортите и слиза на сушата. Изминава трийсетина метра до малката сграда, влиза вътре и оправя документите.

Седмица преди това, докато убивах времето и чаках Ванеса да пристигне на Антигуа, се помотах из пристанището и изчаках една яхта да акостира. Видях как капитанът влезе в сградата точно както прави и нашият сега. И което е по-важно, забелязах, че никой не провери лодката.

Капитанът се връща — всичко е наред. Пристигнали сме на Антигуа със златото и не сме предизвикали никакви подозрения. Обяснявам на стюарда, че искаме да пренесем водолазното оборудване във вилата ми, защото от там ще ни е по-лесно да го използваме. Освен това ще пренесем и багажа. Сигурно ще използваме яхтата, за да се гмуркаме по островите и за една–две дълги вечери, но през първите дни ще останем във вилата ми. Стюардът няма нищо против — както пожелаем — и ни вика таксита. Докато ги чакаме, помагаме на моряците да разтоварят багажа и чувалите с екипировката ни на пристана. Солидна купчина, но никой не би заподозрял, че крием осем милиона в злато в багажа и водолазната си екипировка.

Пренасяме всичко с три таксита и докато товарим нещата си, махваме за довиждане на капитана и на стюарда. Двайсет минути по-късно пристигаме във вилата в „Шугар Коув“. Когато всичко е вътре, удряме разперени длани за поздрав високо във въздуха и се хвърляме в океана.

Бележка на автора

Тази книга е художествена измислица, при това повече от обичайното. Почти нищо от предходните страници не се основава на действителността. Проучването не е било приоритет и рядко е основа на сюжета. Точността не е съществена. С помощта на дълги литературни абзаци е избегната проверката на фактите. Няма федерален лагер във Фростбърг, няма дело във връзка с добива на уран (все още), не съм почерпил вдъхновение от нито един федерален съдия и нямам познат в затвора, който крои планове как да се измъкне на свобода. Поне доколкото ми е известно.

Дори най-ленивият писател обаче неизбежно се нуждае от някаква реалистична основа на произведенията си и аз понякога се затруднявах. Както винаги, разчитах на другите. Благодаря на Рик Мидълтън и на Кал Джаф от Южния център по екологично право. В Монтего Бей ми съдействаха почитаемият Джордж Томас и неговият екип от прекрасни млади юристи.

Благодаря също на Дейвид Занка, Джон Зунка, Бен Ейкън, Хейуърд Еванс, Гейнс Толбът, Гейл Робинсън, Тай Гришам и Джак Гърнърт.