Понеже той още не знае името на убиеца, нито обстоятелствата около престъплението, въпросът му е преждевременен и вероятно е просто въведение към нещо друго.

— Отговорът ми е „не“. Бях съвсем ясен. Не възнамерявам да се връщам в Щатите. Сериозно обмислям да се откажа от гражданството си и да стана пълноправен жител на Антигуа. Ще умра щастлив, ако никога повече не стъпя на американска земя.

— Не е ли малко прекалено, Макс? — пита той с тон, който мразя. — Имаш пълен имунитет.

— Лесно ти е да го кажеш, Вик, но ти не си лежал в затвора за престъпление, което не си извършил. Федералните веднъж вече едва не съсипаха живота ми. Няма да допусна да се повтори. Имам късмет, че ми се отваря втори шанс, и кой знае защо, не изгарям от желание отново да се поставям под ваша юрисдикция.

Той отпива от чая си и избърсва устни с ленена салфетка.

— Втори шанс. Да отплаваш към залязващото слънце с едно гърне злато.

Аз само го гледам. След няколко секунди Уестлейк пита малко неловко:

— Не сме говорили за златото, нали, Макс?

— Не сме.

— Ами да опитаме тогава. Какво ти дава правото да го задържиш?

Впервам поглед в едно копче на ризата му и заявявам съвсем ясно:

— Не разбирам за какво говориш. Нямам никакво злато. Точка.

— Ами трите кюлчета на снимката, която ни изпрати по имейла миналата седмица?

— Те са веществено доказателство и когато му дойде времето, ще ви ги дам заедно с кутията от пури на другата снимка. Подозирам, че целите са покрити с отпечатъци на Фосет и на убиеца му.

— Страхотно, но големият въпрос е къде е останалото злато?

— Не знам.

— Добре. Трябва да се съгласиш, Макс, че ще е полезно обвинението да знае какво е имало в сейфа на съдия Фосет. Каква е причината да бъде убит. В даден момент ще трябва да узнаем всичко.

— Може би никога няма да узнаете всичко. Ще разполагате с предостатъчно доказателства, за да осъдите убиеца. Ако прокуратурата оплете конците, вината не е моя.

Още една глътка, отчаян поглед.

— Нямаш право да го задържиш, Макс.

— Кое?

— Златото.

— Златото не у мен. Хипотетично обаче в създалото се положение то не принадлежи на никого. Със сигурност не е собственост на правителството, не е взето от данъкоплатците. Не сте го притежавали, не сте предявявали претенция за него. Никога не сте го виждали и на този етап не сте сигурни дори дали то съществува. Не е на убиеца, който е и крадец. Откраднал е златото от държавен служител, който вероятно се е сдобил с него вследствие на корупция. Ако евентуално успеете да идентифицирате първоизточника и се опитате да му го върнете, въпросните момчета или ще се скрият, или ще си плюят на петите. Златото просто си е някъде там, все едно в облаците. Като интернет е — никой не го притежава. — Махвам с ръка към небето в края на тази старателно отрепетирана тирада.

Уестлейк се усмихва, понеже и двамата знаем, че това е истината. В очите му просветва искрица, сякаш му се иска да се разсмее примирено и да възкликне: „Страхотна работа!“. Разбира се, не го прави.

Връщаме се в апартамента и научаваме, че съдията във Вашингтон все още е зает с по-важни дела. Не възнамерявам да стоя на една маса с група федерални агенти, затова излизам на разходка по брега. Обаждам се на Ванеса и й съобщавам, че напредваме бавно и че не съм видял оръжия и белезници. Засега всичко е спокойно. Куин скоро ще бъде освободен. Тя ме осведомява, че Ди Рей е в кантората на Дъсти и чака брат им.

По време на обедната си почивка съдията, осъдил Куин на седем години за пренасяне на наркотици, неохотно подписва заповед за отмяна на присъдата му въз основа на Член 35. Вчера е разговарял със Стенли Мъмфри, Виктор Уестлейк и шефа му Джордж Мактейви, а също и с главния прокурор, за да бъде подчертана важността на представения му казус.

Куин незабавно е отведен от ареста в Роуаноук в кантората на Дъсти Шивър, където попада в прегръдките на Ди Рей и се преоблича с джинси и фланелка. Сто и четирийсет дни след арестуването си в Норфък, Вирджиния, Куин е на свобода.

Когато всички документи и заповеди са надлежно подписани, прегледани и удостоверени като валидни, вече е два и половина. В последната минута аз излизам навън и се обаждам на Дъсти. Той ме уверява, че сме ги „стиснали за гърлото“, че всички документи са изрядни, всички права са защитени и всички обещания са изпълнени.

— Започни да пееш — казва ми той през смях.

Шест месеца след като пристигнах във федералния затвор в Луивил, се съгласих да прегледам делото на търговец на наркотици от Синсинати. Съдът беше постановил чудовищно голяма присъда, грешката беше очевидна и аз подадох искане за незабавното освобождаване на човека с оглед на вече излежаното от него време. Беше един от редките случаи, когато всичко бързо се подрежда идеално, и две седмици по-късно щастливият ми клиент вече си беше у дома. Нищо чудно, че слухът плъзна из затвора и мен незабавно ме провъзгласиха за блестящ адвокат, способен да върши чудеса. Заляха ме молби да преглеждам съдебни дела и да правя фокусите си. Мина известно време, докато въодушевлението се уталожи.