— Без коментар.

— От Ди Рей ли ги взе?

— Без коментар.

Панковиц бавно се пресегна към някаква тънка папка и извади отвътре един лист.

— Е, Ди Рей твърди, че ти е дал парите, които са щели да ти трябват в Роуаноук.

Куин поклати глава и заяви с противна усмивка:

— Глупости.

Панковиц побутна към него увеличена цветна снимка осем на двайсет и пет сантиметра на Ди Рей, обграден от агенти на ФБР, с белезници, зяпнала уста и гневно лице.

— Пипнахме Ди Рей във Вашингтон около час след като прибрахме теб — обясни Делок. — Знаеш ли, той обича да говори. Всъщност е много по-словоохотлив от теб.

Куин се вторачи в снимката и остана безмълвен.

Фризера. Четири часа сутринта. Виктор Уестлейк се изправи — отново — и обиколи стаята. Трябваше да се движи, за да се пребори със съня. Другите четирима агенти още бяха бодри, напомпани с легални амфетамини, „Ред Бул“ и кафе.

— По дяволите! Тия двамата много се бавят — каза единият.

— Действат методично — отговори другият. — Изтощават го. Невероятно е, че след седем часа той все още говори.

— Не иска да отиде в окръжния затвор.

— Не го виня.

— Продължавам да мисля, че е любопитен. Играе на котка и мишка. Иска да разбере колко знаем всъщност.

— Няма да го измамят. Твърде умен е.

— Те знаят какво правят — заяви Уестлейк, седна и си наля още една чаша кафе.

В Норфък Панковиц си сипа още кафе и попита:

— Кой те закара до Роуаноук?

— Никой. Сам се закарах.

— С каква кола?

— Не помня.

— Лъжеш, Куин. Някой те е закарал в Роуаноук през седмицата преди седми февруари. Били сте двама. Имаме свидетел.

— Значи, свидетелят ви лъже. И вие лъжете. Всички лъжат.

— Купил си хамъра на девети февруари, платил си в брой, не е имало размяна с доплащане. Как си стигнал до паркинга за автомобили втора ръка през онзи ден, когато си купил хамъра? Кой те закара?

— Не си спомням.

— Значи, не помниш кой те закара?

— Нищо не помня. Имах махмурлук, още не бях изтрезнял.

— Престани, Куин — обади се Делок. — Лъжите ти стават абсурдни. Какво криеш? Ако не криеше нещо, нямаше да лъжеш толкова.

— Какво точно ви интересува? — вдигна ръце Куин.

— Как се сдоби с толкова пари в брой, Куин?

— Аз съм наркопласьор. През по-голямата част от живота си съм бил наркопласьор. Лежал съм в затвора, защото съм наркопласьор. Ние горим пари. Ние ядем пари. Проумявате ли го?

Панковиц поклати глава.

— Обаче според разказа ти, Куин, след бягството не си работил толкова за семейството. Те се страхуват от теб, нали? Прав ли съм? — попита той и погледна към Делок, който побърза да кимне.

Да, партньорът му беше прав за това.

— Семейството те е държало настрана, затова си започнал да правиш курсове на юг и обратно — каза Делок. — Твърдиш, че си спечелил около четирийсет и шест хиляди долара, което знаем, че е лъжа, защото си похарчил двайсет и четири хиляди за хамъра, а в склада ти открихме четирийсет и една хиляди.

— Сдобил си се с пари в брой, Куин — заяви Панковиц. — Какво криеш?

— Нищо.

— Тогава защо лъжеш?

— Всички лъжат. Нали се разбрахме по въпроса?

Делок потропа по масата и каза:

— Да се върнем няколко години назад, Куин. Племенникът ти Джакийл Стейли е в затвора тук, в Роуаноук, и чака процеса си. Ти си платил на адвоката му в брой за правните услуги, нали така?

— Да.

— Имаше ли още пари в брой? Допълнителни средства за смазване на съдебната машина? Може би за един подкуп, та съдът да бъде снизходителен към хлапето? Имало ли е нещо подобно, Куин?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Платих на адвоката в брой. Допускам, че е задържал парите за себе си. Само толкова знам.

— Кой беше съдията?

— Не помня.

— Съдия Фосет говори ли ти нещо?

— Може би — сви рамене Куин.

— Помниш ли да си влизал в съда с Джакийл?

— Бях там, когато го осъдиха на осемнайсет години.

— Учуди ли се, когато му дадоха толкова?

— Ами да, всъщност се учудих.

— Трябваше да получи по-малко, нали?

— Да, според адвоката му.

— И ти отиде в съда, за да огледаш по-добре съдия Фосет, нали?

— Бях в съда заради племенника си. Това е всичко.