— Ясно.

За секунда се замислям за приятелите си тук, във „Фростбърг“, но бързо се отърсвам от тази мисъл. Този ден ще настъпи и за всички тях, а когато си на свобода, не поглеждаш назад. Сериозно се съмнявам, че приятелствата от затвора оцеляват навън. Във всеки случай никога няма да имам възможността да се събера със старите приятели и да си спомняме за миналото. Скоро ще стана друг човек.

— В затворническата си сметка имаш седемдесет и осем долара. Ще ти ги препратим във Форт Уейн и те ще се изгубят в системата.

— Федералното правителство отново ще ме прекара — отбелязвам аз и те ме мислят за забавен.

— Някакви въпроси? — пита Хански.

— Разбира се. Как го накарахте да признае? Прекалено умен е, за да направи такова нещо.

— Честно казано, ни учуди. Използвахме двама от ветераните си в разпитите, а те си имат начини. Той няколко пъти спомена за адвокат, но после се отказваше. Говореше му се и изглеждаше съкрушен от факта, че е заловен не за бягството, а за убийството. Искаше да разбере какво знаем, затова не млъкваше. Десет часа. Цяла нощ и на следващата сутрин. Не искаше да отива в ареста и остана в стаята. Когато се убеди, че знаем каквото знаем, се пречупи. А когато споменахме вероятността и семейството му да бъде обвинено заедно с мнозина от бандата му, поиска да сключи сделка. И накрая ни разказа всичко.

— Какво точно е всичко?

— Историята му в основни линии е каквато ти ни я описа. Подкупил съдия Фосет с петстотин хиляди долара, за да спаси племенника си, но съдията го прецакал. Задържал парите и осъдил хлапето. В света на Куин това е непростимо престъпление, за което трябва да си отмъсти. Наблюдавал Фосет, проследил го до вилата, нахълтал при съдията и секретарката му и си отмъстил.

— Колко пари били останали?

— Около половината. Куин твърди, че влязъл в апартамента на съдията в Роуаноук, претърсил навсякъде, но не намерил парите. Заподозрял, че съдията ги държи другаде, на по-сигурно място. Затова проследил Фосет до вилата. Съборил съдията на предната веранда и влязъл вътре. Не бил сигурен, че парите са там, но бил решил да ги намери. Направил някои лоши неща на секретарката и убедил Фосет да извади парите. Така разбрал за тайния сейф. Куин смятал, че парите са си негови.

— И сигурно е чувствал, че просто трябва да ги убие.

— О, естествено. Не можел да остави двама свидетели. Няма никакви угризения, Мал. Според него съдията си е получил заслуженото, а секретарката просто се случила там. Сега го очакват обвинения за две предумишлени убийства.

— Значи говорим за смъртна присъда?

— Най-вероятно. Не сме екзекутирали никого за убийството на федерален съдия и много ни се иска Куин да бъде първият. За назидание.

— Той не спомена ли името ми? — питам, сигурен в отговора.

— Спомена го, разбира се. Подозира, че ти си източникът ни, и вероятно крои как да ти отмъсти. Затова сега сме тук и сме готови да тръгваме.

Искам да си тръгна, но не толкова бързо.

— Куин знае всичко за Член трийсет и пет. Всъщност всеки затворник във федерален затвор го знае. Разкриеш ли престъпление навън, отменят присъдата ти. Освен това Куин ме мисли за блестящ адвокат. Той и семейството му ще разберат, че съм на свобода, а не зад решетките — нито във Форт Уейн, нито другаде.

— Така е, но да ги оставим да гадаят. Важно е твоите близки и приятели да смятат, че си в затвора.

— Тревожите се за семейството ми ли?

Най-накрая се обажда Пат Сърхоф:

— В известна степен, да, и можем да им осигурим закрила, ако поискаш. Но това несъмнено ще разстрои живота им.

— Никога няма да се съгласят — отговарям. — Баща ми ще ви фрасне с юмрук, ако му го споменете. Той е пенсиониран полицай и със сигурност умее да се грижи за себе си. Синът ми има нов баща и нов живот.

Не мога да си представя как се обаждам на Дион и я осведомявам, че двамата с Бо може би са в опасност заради нещо, което съм направил в затвора. А и частица от мен не вярва, че Куин Ракър е способен да нарани невинен човек.

— Можем да го обсъдим по-късно, ако искаш — казва Сърхоф.

— Добре. В момента в главата ми цари пълен хаос.

— Свободата те очаква, Мал — оповестява Хански.

— Да се махаме от тук.

Тръгвам след тях по коридора към друга сграда, където чакат трима надзиратели и капитанът. Слагат ми белезници и окови на глезените и ме повеждат по тротоара към един микробус. Неосведомен страничен наблюдател би помислил, че ме водят на екзекуция. На волана е шериф на име Хичкок. Сърхоф плъзга вратата зад гърба ми и се качва на предната седалка. Потегляме.

Не искам да поглеждам назад, за да се сбогувам с „Фростбърг“. Имам достатъчно спомени за години напред. Съзерцавам прелитащия край нас пейзаж и не мога да сдържа усмивката си. Няколко минути по-късно спираме на паркинга на един търговски център. Сърхоф изскача навън, отваря плъзгащата се врата, пресяга се и отключва белезниците. После освобождава и глезените ми.

— Поздравления — искрено казва той и аз решавам, че този тип ми допада. За последен път чувам подрънкването на белезниците и разтривам китките си.