Спя с пистолет „Берета“, деветмилиметров, закупен законно от мен с разрешително, издадено от щата Флорида. Не съм стрелял от двайсет години, откакто напуснах морската пехота, и нямам желание тепърва да стрелям. Пистолетът е в картонена кутия, която ми служи за нощно шкафче. Друга кутия на пода е пълна с необходимите ми лични вещи — лаптоп, айпад, няколко книги, комплект за бръснене, плик с пари, няколко папки с лични документи и предплатен мобилен телефон с неограничен брой минути и с номер от Маями. Гардеробът ми вече е прибран в евтин куфар, който се побира във възтесния багажник на аудито, и е готов за пътуването. Повечето вещи — пистолета, мобилния телефон, куфара — съм купил неотдавна, в случай че ми се наложи бързо да офейкам.

Е, наложи ми се. Преди зазоряване натоварвам багажа в колата и чакам. За последен път сядам на терасата, пия кафе и съзерцавам как океанът изсветлява до розово и после става оранжев, когато слънцето надниква над хоризонта. Наблюдавал съм го много пъти и никога не ми омръзва. Когато времето е ясно, идеалното кълбо се издига от водата и поздравява: „Добро утро, очаква ни още един прекрасен ден“.

Не съм сигурен накъде съм се запътил и къде ще се озова, но планирам да съм близо до брега, за да може всеки мой ден да започва с това безмълвно съвършенство.

В осем и половина излизам от апартамента и оставям хладилника наполовина пълен с храна и напитки, разнородни чинии и съдове, хубава кафеварка, няколко списания на дивана и малко хляб и крекери в килера. Живях тук четирийсет и шест дни, това беше първият ми истински дом след затвора и ми е мъчно, че си тръгвам. Мислех, че ще се задържа по-дълго. Оставям лампите светнати, заключвам вратата и се питам колко ли още временни скривалища ме чакат, преди да отпадне нуждата да се крия. Подкарвам колата и не след дълго потъвам в натовареното движение на запад към Джаксънвил. Знам, че са там, отзад, но може би не за дълго.

Два часа по-късно навлизам в неравномерно застроения северен край на Орландо и спирам да закуся с палачинки в едно кафене. Храня се бавно, чета вестник и наблюдавам посетителите. Настанявам се в евтин мотел в съседство и плащам в брой за една нощ. Служителката ми иска някакъв документ за самоличност със снимка и аз обяснявам, че предишната вечер в бара съм си изгубил портфейла. Това не й харесва, но пък й харесва да платя в брой, така че защо да се инати. Дава ми ключа и аз отивам в стаята си. С помощта на „Жълти страници“ и на предплатения си мобилен телефон намирам ръчна автомивка, която може да ме вмести за три следобед. Срещу сто деветдесет и девет долара хлапето отсреща обещава колата ми да стане като нова.

„Бъкс Про Шайн“ е на гърба на голяма конвейерна автомивка, която се пръска по шевовете. Колата и аз сме възложени на кльощав хлапак на име Дени, което се отнася сериозно към работата си. В големи подробности ми описва как възнамерява да измие и да излъска колата и се учудва, когато заявявам, че ще почакам.

— Може да отнеме два часа — пояснява.

— За никъде не бързам — отговарям.

Той свива рамене и премества аудито върху стойката за миене. Сядам на пейката под някаква тента и се зачитам в роман на Уолтър Мозли. Трийсет минути по-късно Дени приключва с външното измиване и започва да действа с прахосмукачката. Отваря и двете врати и аз се приближавам да си бъбрим. Обяснявам, че заминавам от града, затова куфарът ми е на задната седалка, а кашонът в багажника не бива да се пипа. Той отново свива рамене — щом искам. По-малко работа за него. Приближавам с още една крачка и разказвам на Дени, че преживявам тежък развод и имам причина да смятам, че адвокатите на съпругата ми наблюдават всеки мой ход. Подозирам, че някъде по колата има скрит джипиес, и обещавам на Дени, че ако го намери, ще му платя още сто долара. Отначало той се колебае, но го уверявам, че колата си е моя и че няма нищо незаконно в премахването на проследяващото устройство. Всъщност подлите адвокати на жена ми престъпват закона. Накрая в очите му светва пламъче и той се съгласява. Вдигам капака и двамата заедно започваме да оглеждаме колата. Междувременно обяснявам, че има десетки различни устройства с всякаква форма и големина, но повечето се прикрепват с помощта на силен магнит. В зависимост от модела батерията може да издържи седмици или пък устройството може да е свързано с електрическата система на колата. Някои имат вътрешни, а други — външни антени.

— Откъде знаете всичко това? — пита Дени, легнал по гръб и пъхнал глава под колата. Човърка нещо по шасито.

— Понеже скрих едно в колата на жена ми — отговарям и това го разсмива.

— Защо не потърсихте сам? — пита той.

— Наблюдават ме.

Цял час търсим и не откриваме нищо. Започвам да си мисля, че в колата ми няма бръмбари, но в този момент Дени сваля малък панел зад десния фар. Лежи по гръб, притиснал рамо към дясната предна гума. Освобождава нещо и ми го подава. Водоустойчивата кутия е с размера на мобилен телефон и е направена от твърда пластмаса. Вземам я и възкликвам:

— Бинго!

Разглеждал съм стотици устройства онлайн, но никога не съм виждал точно такова, така че най-вероятно е специално изработено за правителството. Няма марка, никакви номера или букви.

— Добра работа, Дени — хваля го аз и му подавам стодоларова банкнота.

— Вече може ли да приключвам с миенето? — пита той.

— Разбира се.

Отдръпвам се и го оставям да си върши работата. До автомивката има малък търговски център с десетина евтини магазинчета. Купувам си чаша старо кафе без кофеин и сядам до витрината на кафенето, за да наблюдавам паркинга. Възрастни съпрузи влизат с кадилака си, слизат и тръгват към китайския бюфет.

Излизам от кафенето и прекосявам паркинга, все едно отивам при колата си. Зад кадилака бързо се навеждам и лепвам проследяващото устройство на дъното на резервоара. Регистрационните номера са от Онтарио. Идеално.

Дени мие прозорците, плувнал в пот. Потупвам го по рамото, стряскам го и казвам:

— Виж, Дени, свърши страхотна работа, обаче нещо изникна. Трябва да потеглям.

Отделям от пачката три банкноти по сто долара. Объркан е, но не давам и пет пари.

— Както кажеш, човече — промърморва той, вперил поглед в парите.