— Доста съкрушително. — Голям умник съм, няма що.

— Несъмнено. Освен това разполагаме със самопризнанията му, които защитата атакува. Следващата седмица се явяваме на изслушване при съдия Стилуотър и очакваме да запазим самопризнанията. А иначе, Макс, ти си основният ни свидетел.

— Всичко ви разказах. Знаете какви ще бъдат показанията ми.

— Да, така е, но искаме отново да ги прегледаме. Позапълнихме вече някои празнини, така че дай да бетонираме всичко.

— Разбира се. Как се държи приятелчето ми Куин?

— Куин не е много добре напоследък. Изолаторът не му понася, нито храната, надзирателите, правилата. Твърди, че е невинен — каква изненада! Според мен му липсва хубавият живот във федералния кънтри клуб.

— На мен също.

Един-двама се засмиват.

— Адвокатът му е убедил съдията, че Куин трябва да бъде освидетелстван от психиатър. Лекарят смята, че той ще издържи един процес, но трябва да взема антидепресанти. Настроенията му са много променливи и често дни наред не разговаря с никого.

— Такъв си беше и преди. Споменава ли ме?

— О, да. И не те харесва. Подозира, че ти си нашият информатор и че ще свидетелстваш срещу него на процеса.

— Кога трябва да предадете окончателния списък на свидетелите си?

— Шейсет дни преди процеса.

— Казали ли сте на адвоката на Куин, че ще свидетелствам?

— Не. Не даваме никаква информация, докато не ни принудят.

— И аз така помня, че се прави — отговарям.

Тези типове забравят, че някога бях от противниковата страна на федералното обвинение, че агентите на ФБР пресяваха всяка подробност от живота ми, а прокуратурата заплашваше да тикне в затвора не само мен, но и двамата ми невинни партньори. Сега си въобразяват, че сме приятелчета, един голям и щастлив отбор, който в стегнат строй уверено крачи към поредната справедлива присъда. Ако можех, щях да им забия нож в гърба и да им отровя случая.

Те — федералното правителство — отнеха пет години от живота ми, сина, съпругата и кариерата ми. Как се осмеляват да седят тук и да се държат като доверени партньори.

Накрая стигаме до моите показания и ги преглеждаме няколко часа. Вече сме ги обсъждали и на мен ми е досадно. Главният заместник на Мъмфри има сценарий, въпроси и отговори, които да науча, и трябва да призная, че е доста добър. Нищо не са пропуснали.

Мъча се да си представя сюрреалистичната картина. Ще ме въведат в съдебната зала с маска. Ще седна зад преграда или параван, който няма да позволява на адвокатите, на обвиняемия и на зрителите да виждат лицето ми, след като бъде свалена маската. Ще гледам съдебните заседатели. Адвокатите ще задават въпросите си през преградата, а аз ще отговарям през устройство, което ще променя гласа ми. Куин, семейството му и други престъпници ще бъдат там и ще се мъчат да ме познаят по нещо. Разбира се, ще знаят, че съм аз, но няма да виждат лицето ми.

Колкото и сигурно да изглежда, сериозно се съмнявам, че ще се случи някога.

24

Даяна ми се обажда с новината, че у нея вече са новата ми шофьорска книжка от щата Флорида и новият ми паспорт. Срещаме се на кафе в една сладкарница и тя ми предава документите. Аз й давам маршрут с много празнини.

— Значи, ще пътуваш, така ли? — пита тя и го разглежда внимателно.

— Аха. Нямам търпение да използвам новия си паспорт. Първите нощи ще съм в Маями, в Саут Бийч. Тръгвам с колата на юг веднага щом си изпия кафето. След това летя за Ямайка за около седмица, после за Антигуа и може би за Тринидад. Ще ти се обаждам от всяко място. Ще оставя колата си на летището в Маями, така че можеш да съобщиш на ФБР точно къде се намира. Така и така ще говориш с тях, помоли ги да ме оставят на мира, докато се мотая из Карибите.

— Да те оставят на мира ли? — преструва се тя, че не разбира.

— Чу ме. Хайде да не си играем игрички, Даяна. Може и да не съм най-защитеният свидетел в страната, но вероятно съм в челната тройка. Някой постоянно ме наблюдава. Има един тип, кръстил съм го Къса подстрижка, когото забелязах пет пъти през последните две седмици. Не го бива много, така че предай и това на федералните, когато докладваш. Висок е метър и осемдесет, тежи към деветдесет килограма, с очила „Рейбан“ и руса брадичка, кара „Купър“ и е много късо подстриган. Наистина е страшно немарлив, изненадан съм.

Тя също. Но не откъсва очи от маршрута ми и не може да измисли какво да отговори. Сразих я.

Плащам кафетата и поемам по междущатска 95. Триста и петдесет километра право на юг. Времето е горещо и задушно, движението е натоварено и бавно, наслаждавам се на всеки километър от пътя. Често спирам да заредя, да си протегна краката и да проверя какво става зад мен. Не очаквам нищо. ФБР знае къде ще бъда, така че няма да ми лепнат опашка. Освен това подозирам, че някъде в колата ми има умело скрит джипиес. След седем часа спирам пред „Блу Муун“, едно от многобройните реновирани бутикови хотелчета в сърцето на квартала в стил ар деко на Саут Бийч. Изваждам от багажника куфарчето си и малък сак, подавам ключовете на пиколото и влизам сякаш в сцена от „Маями Вайс“. Вентилаторите на тавана бавно се въртят над главите на гости, седнали да си бъбрят в бели ракитови кресла.

— За настаняване ли, господине?

— Да. Макс Болдуин.

По някаква причина това е горд момент за мен. Аз, Могъщия Макс, се опиянявам от свободата, и то повече, отколкото съм в състояние да понеса в момента. Много пари, чисто нови законни документи, кабриолет, който може да ме отведе навсякъде — направо поразително.

Сепнато се връщам към действителността, когато висока брюнетка със страхотен тен прекосява фоайето с предизвикателна походка. Оскъдното горнище на банския й не скрива почти нищо, а прозрачната пола скрива дори по-малко.