40

Както обикновено, придремвам за кратко. Сънят ми е неспокоен и накъсан, така че не съм сигурен дали изобщо съм спал. Имам толкова много за вършене, че се наливам с лошо кафе и зяпам телевизия много преди изгрев-слънце. Накрая си вземам душ, обличам се, натоварвам пакетите от предишната нощ в колата и поемам по празните улици на Маями, за да намеря къде да закуся. В девет Хасан шумно влиза в кафенето с кафява хартиена торба, все едно е пазарувал от магазина. Пъхваме се в едно сепаре, поръчваме си кафе и броим, криейки се от сервитьорката. Неговата работа е по-лесна от моята. Той гали петте кюлчета, преди да ги пусне във вътрешния джоб на намачкания си блейзер. Аз бръквам в кафявата торба и се мъча да преброя шейсет и една пачки със стодоларови банкноти, по десет в пачка.

— Всичко е тук — уверява ме той, озъртайки се за сервитьорката. — Шейсет и една хиляди долара.

След като сам се уверявам, затварям торбата и се мъча да се насладя на кафето. Той си тръгва двайсет минути след като е дошъл. Аз изчаквам малко, после се насочвам към вратата. Нервно очаквам да ме нападне някой спецотряд, докато вървя към колата си. Задържам двайсет и една хиляди долара за пътуването и пъхвам другите пачки в двете останали кутии за игра на табла. В бюрото на куриерската фирма „ФедЕкс“ изчаквам реда си с пет пакета, приготвени предишната вечер, и наблюдавам внимателно клиентите пред себе си. Когато идва моят ред, служителката проверява попълнените формуляри и небрежно пита:

— Какво има вътре?

— Кухненски съдове, няколко книги, нищо особено ценно, което да си струва да застраховам — отговарям със старателно репетираните си реплики. — Имам къща в Антигуа. Само малко я постягам.

Тя кимва, като че ли истински се интересува от плановете ми.

За стандартна доставка, която гарантирано пристига за три дни, искат триста и десет долара, които плащам с предплатена кредитна карта. Излизам от фоайето, след като съм оставил златото в куриерската фирма, и си поемам дълбоко въздух. Надявам се нещата да се развият по възможно най-добрия начин. С помощта на джипиеса на автомобила под наем намирам бюрото на „Ю Пи Ес“ и правя същото. Връщам се до „Палмето Тръст“, където ми е нужен един час да се добера до сейфа си. Прибирам вътре останалите пари и четири кюлчета злато.

Известно време търся офиса на „Ди Ейч Ел“ из международното летище на Маями, но накрая го намирам и изпращам още няколко пратки. След това се разделям с шевролета в бюрото на „Авис“ и вземам такси до сектора за частни полети, далече от основния терминал. Тук има хангари за частни самолети, чартърни компании, авиаторски школи и шофьорът ми се изгубва, докато безуспешно търсим фирма с името „Маритайм Авиейшън“. Трябва им по-голяма табела, понеже сегашната трудно можеш да забележиш от най-близката улица. Изкушавам се дали да не го съобщя гневно на служителката, когато прекрачвам прага. Все пак успявам да си прехапя езика и да се успокоя.

Нито аз, нито багажът ми минаваме през скенер. Допускам, че терминалите за частни самолети не са оборудвани с такива машини. Очаквам да мина през скенер, когато пристигна в Антигуа, затова залагам на сигурно. Имам около трийсет хиляди долара в брой, по-голяма част от които са скрити в багажа ми, а ако започнат да ровят и се престараят, ще се правя на глупав и ще платя глобата. Изкушавах се дали да не се опитам да вкарам тайно едно-две кюлчета, колкото да проверя дали е възможно, но рискът е по-голям от ползата.

В един и половина пилотът съобщава, че е време да се качваме, и ние пропълзяваме на борда на един Лиърджет 35, който е почти два пъти по-малък от чалънджъра, с който неотдавна аз и Нейтън имахме удоволствието да пътуваме до Ямайка. В този вероятно може да се поберат шестима човека, но едрите мъже ще са съвсем плътно един до друг. Няма тоалетна, а само гърне за спешни случаи под седалката. Много е тясно, така да го кажем, но на кого му пука? Значително по-евтино е, отколкото с голям самолет, а времето е същото. Аз съм единственият пътник и бързам.

Макс Болдуин е на борда с изрядни документи. Малкълм Банистър окончателно излиза в пенсия. Сигурен съм, че от граничните власти в крайна сметка ще съобщят на някого от ФБР и след известно чудене и маене той ще осведоми шефа си. Ще се чешат по главите и ще недоумяват какви ги върши Болдуин, каква е тази история с частните самолети, защо харчи толкова много пари? Много въпроси, но главният си остава един и същ: какво прави той, по дяволите?

Няма да имат никаква представа, освен ако не им кажа.

Докато се отдалечаваме от терминала, бързо преглеждам имейла до Мъмфри и Уестлейк и натискам „Изпрати“.

* * *

Днес е двайсет и осми юли. Преди четири месеца напуснах „Фростбърг“, а преди два месеца излязох от Форт Карсън с ново лице и с ново име. Докато се опитвам да си припомня последните седмици и да ги осмисля, започвам да се унасям. На височина дванайсет хиляди метра вече спя дълбоко.

Два часа по-късно ме събужда турбуленция. Поглеждам през прозореца. Лятната буря подмята малкия самолет. Един от пилотите се обръща и успокоително ми прави знак с вдигнати палци — всичко е наред. Щом казваш, приятел, сигурно е така.