— Имаш хубаво бебе. — Том го докосна с непохватни пръсти и бързо ги дръпна, когато бебето заскимтя отново. — Хубаво като майка си — допълни той неубедително.

— Благодаря, Том — отвърна тя с усмивка, а после снижи глас, за да не я чуят слугите: — Трябва да говоря с теб! Не сега, но при първа възможност. — Извърна се бързо и подаде бебето на една дойка, а Том последва баща си по стълбите.

След малко мина по коридора към задните стаи. Стигна до стаята на Дориан. Отвори вратата и застана на прага. Остра болка го прониза, докато оглеждаше малкото помещение. Имаше усещането, че братчето му е излязло току-що. Боядисаните в ярки цветове униформи на оловните му войничета блестяха строени по роти върху перваза на прозореца, а над леглото висеше направеното от Том хвърчило. Спомените бяха твърде болезнени. Затвори безшумно вратата и се спусна по задното стълбище.

Промъкна се през кухнята и конюшните, за да затича леко към параклиса на хълма. В криптата беше тъмно и прохладно. Едничък лъч светлина падаше през отвора на куполовидния й таван. Забеляза с облекчение ковчега с тялото на дядо си, положен на пода до каменния саркофаг, приготвен преди толкова време за него. Благополучно бе завършил дългото плаване от Бомбай през Добра Надежда до дома. Приближи ковчега, сложи длан върху капака му и прошепна:

— Добре дошъл у дома, дядо! Тук ще се чувстваш по-удобно, отколкото в пещерата на оня далечен и див бряг.

После тръгна покрай каменните гробове, докато стигна средния. Спря пред него и прочете надписа на глас:

— Елизабет Кортни, съпруга на Хенри и майка на Дориан. Взета от морето, преди да разцъфти напълно. Почивай в мир!

— Дориан го няма днес. Но скоро ще дойде — високо каза Том. — Кълна се!

Продължи към саркофага на собствената си майка, надвеси се над капака му и целуна студените мраморни устни на релефния й образ. После коленичи и промълви:

— Ето, че се завърнах, мамо. Гай е добре. Той е в Индия, работи за Компанията на Джон. Женен е. Жена му, Керълайн, ще ти хареса. Хубаво момиче с приятен глас. — Приказваше й, като да бе жива и остана до саркофага, докато слънчевият лъч довърши своя кръг по каменните плочи и накрая угасна, потопил подземието в полумрак. Изкачи се опипом по стълбите и излезе в нощта.

Изправи се загледан към притъмнелите очертания на така познатите и толкова чужди днес хълмове. Зад тях съзря далечното море. То сякаш го мамеше отвъд мигащите светлинки на пристанището. Изпълваше го усещането, че е отсъствал цял един живот, но вместо да се успокои, цялото му същество бе обладано от изгарящото желание да тръгне на път. Африка беше някъде далеч и натам го дърпаше неспокойното му сърце.

— Интересно — прошепна той, — дали изобщо някога ще се почувствам уютно, ако се установя на едно място?

Когато стигна подножието на хълма, купчината сгради се бе превърнала в тъмна сянка, щръкнала сред плъпналите над полята нощни мъгли. Като стигна до стената на обора, Том рязко спря, забелязал някаква фигура под разперените клони на вековен бук, извисен мрачен и могъщ над поляната. Беше фигура на жена, цяла в бяло и Том изпита суеверен трепет, защото тя изглеждаше като нетленен дух. В имението се разправяха най-различни легенди за обитаващите го духове. Когато бяха малки с Гай, дойката им редовно ги плашеше с такива приказки.

— Няма призрак, който да ме уплаши — реши Том и събрал кураж, тръгна към момичето в бяло. То изглежда не усещаше приближаването му, докато не се изравниха. Тогава вдигна уплашен поглед и Том позна снаха си Елис. Щом и тя го позна, прихвана поли с ръце и затича към къщата.

— Елис! — извика Том и хукна подире й. Тя не се обърна, а затича още по-бързо. Настигна я върху чакълестата алея пред къщата и я хвана за китката.

— Елис, аз съм, Том. Не се плаши!

— Пусни ме! — уплашено отвърна тя и вдигна поглед към прозорците, които вече грееха с веселата светлина на свещите.

— Искаше да ми кажеш нещо — напомни й той. — Какво е то?

— Не тук, Том. Ще ни види заедно.

— Били? — Том бе озадачен. — Какво от това?

— Нищо не разбираш. Пусни ме!

— Не ме е страх от Черния Били — каза й той с хлапашко високомерие.

— А би трябвало — отвърна тя. Измъкна ръката си и изтича леко по стълбите към къщата. Останал на алеята с ръце на кръста, Том гледаше след нея. Вече щеше да се обърне, когато нещо го накара да вдигне поглед.

Брат му стоеше прав до един от високите прозорци на втория етаж. Светлината струеше зад гърба му, така че се виждаше само висок елегантен силует. И двамата останаха неподвижни известно време, после Том махна с досада и последва Елис вътре.

Том беше в стаята си, когато чу слаб звук, съвсем не на място, дори в тази старинна къща с всичките й скърцащи греди и свирене на вятъра над начупения покрив. Замръзна на мястото си с полуразвързана вратовръзка, заслушан с наведена глава. След малко звукът се донесе отново. Като отчаян вопъл на хванат в капан заек, тъничък и жаловит. Приближи прозореца и дръпна резето. Когато отвори широко капаците, в стаята нахлу морският бриз, а писъците станаха по-силни. Бяха на човек. Плачеше жена, а някакъв мъжки глас прекъсваше риданията й.