Том се надвеси от прозореца. Сега вече разбра, че звуците идват от долния етаж, където бяха разположени големите спални. Гласовете внезапно замлъкнаха и той се готвеше да затвори прозореца, когато дочу удар. Трябва да е бил доста силен, за да се чуе толкова ясно и сърцето на Том се сви при писъка на жената. Този път беше така остър и препълнен с болка, че Том веднага разпозна гласа.

— Тая мръсна свиня! — изръмжа той и се хвърли към вратата.

По риза и с развени краища на връзката той затича по коридора към стълбището, което взе на два скока.

Когато стигна вратата на бащините си покои, Том се поколеба. Дверите зееха широко отворени, а завесите на балдахина бяха вдигнати, така че виждаше фигурата на баща си под бродираната завивка. Беше облегнат на куп възглавници и когато забеляза тичащия Том, рязко извика:

— Не! Том, ела тук!

Той не му обърна внимание и продължи към вратата на Уилям в дъното на коридора. Натисна бравата, но тя се оказа заключена и той заблъска със свити юмруци.

— Отваряй, дяволите да те вземат, Били! — изрева Том. Последва дълга тишина и той си пое дъх, за да извика отново, когато вратата безшумно се отвори и в рамката застана Уилям. Запълваше отвора с тялото си, така че Том да не може да погледне вътре.

— Какво искаш? — попита Уилям. — Как се осмеляваш да идваш пред вратата ми и да крещиш? — Той бе също по риза, а лицето му аленееше от гняв или напрежение, а в очите горяха бесни пламъци. — Марш оттук, мръсно нагло пале!

— Искам да говоря с Елис — не отстъпи Том.

— Вече си говорил с нея днес. Елис е заета. Не можеш да я видиш сега.

— Чух някой да пищи.

— Не е било оттук. Сигурно си чул чайка или пък писъка на вятъра в корниза.

— Имаш кръв по ризата. — Том посочи мъничките алени пръски по ръкава. Уилям погледна надолу и студено се усмихна. Измъкна дясната си ръка иззад гърба и засмука раната върху подутите й кокалчета. — Ударих се във вратите на шкафа.

— Искам да видя Елис.

Понечи да си проправи път, но в тоя момент чу гласа на Елис:

— Том, върви си, моля те! Не мога да говоря с теб сега. — Гласът й бе пълен с болка и сълзи. — Моля те, Том, послушай съпруга ми! Не можеш да влезеш вътре.

— Е, вярваш ли ми сега? — попита презрително Уилям. — Елис не иска да те види. — Отстъпи навътре и затвори вратата.

Том остана на мястото си, без да знае какво да прави. Вдигна ръка, да почука отново, но гласът на баща му го спря. Хал пак го викаше:

— Ела тук, Том! Искам да те видя!

Извърна се от вратата и отиде край бащината постеля.

— Татко, чух…

— Нищо не си чул, Том. Нищо.

— Обаче чух. — Гласът на Том беше пълнен с обида и гняв.

— Затвори вратата! Искам да ти кажа нещо. — Том се подчини и пак застана до леглото.

— Има едно нещо, което трябва да помниш докато си жив, Том. Никога не бива да се месиш в отношенията между мъж и жена. Елис принадлежи на Уилям. Той може да прави с нея каквото пожелае и ако ти застанеш помежду им, той има право да те убие. Нищо не си чул.

Когато слезе за вечеря, Том още кипеше от гняв. Върху дългата полирана маса имаше три прибора и Уилям бе заел вече мястото си начело.

— Закъсняваш, Томас — каза той с безгрижна усмивка, красив и натруфен с тежка златна верига около врата и рубинена брошка на гърдите. — Ние в Хай Уийлд сядаме в осем часа за вечеря. Моля те, да се съобразяваш с реда в тая къща, докато си неин гост!

— Хай Уийлд е родният ми дом — възрази студено Том. — Аз не съм гостенин.

— По въпроса може да се разисква, но аз заемам противоположно становище.

— Къде е Елис? — Том посочи с поглед празното място от ляво на Уилям.

— Съпругата ми е неразположена — спокойно отвърна Уилям. — Няма да ни прави компания тази вечер. Седни, ако обичаш!

— Странно е наистина, но нямам апетит. Има нещо в атмосферата тук, което прави храната отблъскваща. Няма да вечерям с теб тази вечер, братко Уилям.

— Както желаеш! — сви рамене Уилям и насочи вниманието си към високата чаша, която икономът пълнеше с червено вино.

В сегашното си настроение Том не смееше да рискува да остане под един покрив с брат си. Той си взе наметалото и хукна към конюшните. Викна високо и по стълбата от сеновала над оборите се спуснаха конярите. Оседлаха му кон и той измина първата миля в галоп, изправен на стремената и вперил поглед в тъмнината. Студеният нощен въздух охлади донякъде гнева му и той се смили над животното, като го подкара в тръс по плимутския път.

Намери Аболи и Люк Джарвис в кръчмата „Кралския дъб“, близо до пристанището. Те искрено му се зарадваха и Том пресуши първата халба ейл, без да я отделя от устни или да си поема дъх.

По едно време се изкачи по задната стълба в малка стаичка с прозорец към пристанището, придружен от някакво засмяно момиче, което го подкрепяше и което го хвана, за да не падне назад по стълбата.

Голото тяло белееше на светлината на лампата, а той потъваше в меката й, топла прегръдка. Тя се кикотеше в ухото му, притискаше се в него и той уталожи своя гняв върху й. След това, отново с кикотене, отказа да приеме предложената монета.