— Предполагам, че след тоя рев нощната стража ще долети до минута — каза Том, като се наведе да избърше острието на сабята си във фустите на убитата курва.

— Ами да се махаме тогава! — съгласи се Аболи с глас, който звучеше нежно и успокояващо след отвратителния животински рев.

Прекрачиха сгърчените тела и затичаха към пристана. Аболи се спусна към завързаната долу лодка, а Том тръгна към лодкаря.

— Получаваш златна гвинея! — викна му Том, докато тичаше към него. Оставаха му по-малко от десет стъпки, когато той отметна пелерината си и вдигна скрития под нея пистолет. Том видя, че цевите са две, разположени успоредно, а дулата зееха като празни очни орбити.

Докато се бе вторачил в тия празни очи на смъртта, времето сякаш спря. Всичко придоби различен вид, като в сън. Макар зрението му да се изостри и всяко сетиво застана нащрек, движенията му се струваха забавени, като да се бореше с лепкава кал.

Видя, че и двете петлета са запънати. Изпод широката периферия на шапката над цевите го гледаше втренчено едничко черно око, а бледен показалец неумолимо се присвиваше върху извивката на спусъка.

Том видя, как ударникът на лявата цев щракна, чу се удар на стомана в кремък. Понечи да се хвърли встрани, но краката му се подчиняваха много бавно. Лодкарят държеше високо пистолета в изпъната ръка и той изрева със страшна сила. Пространството помежду им се изпълни със син пушек. В същия миг силен удар в тялото го блъсна назад. Падна тежко по гръб и остана възнак на каменната настилка. Ударен съм, помисли си той с изненада, проснат на най-горното стъпало на стълбището. Усети тежест в гърдите. Знаеше какво означава тя. Може би съм убит, бе следващата мисъл и тя го ядоса. Вдигна поглед към мъжа, който го застреля.

Сабята още беше в ръката му, когато пистолетът се наведе към него и с фатална неотвратимост насочи празния си поглед. Ако съм убит, значи няма да мога да замахна със сабята. Мисълта се задържа в съзнанието му и той мобилизира всяка фибра на дясната ръка.

За негова изненада, тя не беше загубила силата си. Стрелна се напред и сабята полетя като копие. Загледа се в полета й, устремен и стабилен, докато светлината на фенера изтръгваше златни искри от скъпоценната инкрустация на острието.

Наметалото на изправения над него лодкар се бе отворило и разкриваше гърдите му. Отдолу носеше само риза от черна коприна, завързана около шията. Преди да гръмне втората цев, стоманата се заби в меката материя под вдигнатата ръка и Том видя, как цялата й лъснала дължина потъна по някакъв магически начин в тялото на мъжа.

Лодкарят се изпъна в предсмъртен спазъм — сабята прониза сърцето му. После се люшна назад и обутите в лъснати черни ботуши дълги крака отказаха да го крепят. Падна възнак и се загърчи от болка, но движенията му стихнаха за миг.

Том се подпря на лакът и видя Аболи да изскача по стълбите.

— Клебе! Къде си ударен?

— Не знам. Нищо не усещам.

Аболи дръпна наметалото, разтвори ризата и заопипва твърдата младежка плът под нея. Том извика:

— По-внимателно, за Бога! Ако още не съм умрял, сега вече ще го сторя!

Аболи взе фенера, който още гореше в горния край на стълбите и го поднесе към оголените гърди на Том. Там имаше кръв, много кръв.

— Ниско вдясно — промърмори Аболи. — Сърцето не, но вероятно белия дроб. — Насочи светлината към очите му и видя, че зениците се свиват. — Добре! А сега се закашляй!

Том направи каквото му казаха и обърса уста с опакото на дланта си.

— Няма кръв! — съобщи той, като разглеждаше чистата си кожа.

— Благодари на всички твои богове, а и на моите, Клебе! — изръмжа Аболи, докато натискаше Том да легне. — Сега ще те заболи — обеща му той. — Ако искаш, викай, но аз трябва да намеря куршума.

Напипа входното отверстие и преди Том да се усети, навря там огромния си дебел пръст. Том се изви като дъга и писна като грубо дефлорирана девственица.

— Ударил се е в ребро и е бил отклонен от него — констатира Аболи, като измъкна окървавения си пръст от раната. — Не е успял да проникне в гръдната кухина. — Прокара лепкава от кръвта длан по гръдния кош и под мишницата, за да напипа подутината близо до плешката му. — Минал е под кожата. Ще го срежем по-късно.

Внезапно вдигна огромната си татуирана глава при вика, долетял откъм тъмната уличка, спускаща се към пристана. Тонът беше властен и груб:

— Станете и се предайте в името на краля, злодеи!

— Стражата! — каза Аболи. — Не трябва да ни сгащват тука, с тоя куп убити наоколо. — Изправи Том на крака. Давай, ще ти помогна до лодката.

— Пусни ме! — озъби се Том и се измъкна от могъщата прегръдка. — Няма ми сабята!

Сгънат на две, за да намали болката, той заопипва трупа на лодкаря. Стъпи върху гърдите му и изтръгна дългото блестящо острие. Понечи да побегне към стълбите, но някакъв вътрешен импулс го накара да свали с върха на оръжието шапката от главата на убития.

Втренчи се в мургавото красиво лице, увенчано с гирлянди черна нубийска коса, лъснала в светлината на фенера. Устните бяха отпуснати, загубили своята свирепост, а очите гледаха в нощното небе, празни и невиждащи.