— Извадих го! — каза той. — Но част от съдържанието му се е разсипала вътре. Трябва бързо да я смъкнем при водата.

Дориан я вдигна, забравил ранената си ръка и болката от счупените ребра. Затича, притиснал голото тяло до гърдите си. Бен Абрам куцукаше подире им, като все повече изоставаше от тичащия с дълги крачки Дориан. Прекоси пясъка и щом стигна океана, натопи Ясмини в студената зелена вода. Бен Абрам нагази след тях с бронзов иригатор в ръце. Дориан държеше долната част от тялото на Ясмини под повърхността, докато Бен Абрам последователно пълнеше уреда с морска вода и го изпразваше с натиск в нея. Мина почти половин час, докато той реши, че е достатъчно и позволи на Дориан да я изнесе на брега.

Ясмини трепереше от сътресение и болка. Той я зави с дългия си шал и двамата я положиха на сянка под дърветата. Бен Абрам извади голям съд с мехлем от чантата си и намаза наранените места. След малко треперенето заглъхна и тя им каза:

— Болката отминава. Все още гори, но не така силно.

— Успях да извадя по-голямата част от отровата с лъжиците. Мисля, че остатъкът бе промит, преди да направи голяма беля. Трябваше да те срежа, за да стигна пакетчето, но това не е опасна рана и аз сега ще я зашия. От мехлема раните ще зараснат по-бързо. — Той се усмихна окуражително и приготви игла и конец. — Извади късмет. Трябва да си благодарна на Тахи и Ал Салил.

— Какво ще правим сега, Доуи? — Тя протегна ръка към него. Той я улови и стисна. — Не мога вече да се върна в харема. — Отново заприлича на някогашното момиченце с маймунско личице, бледо и увито в шала, с полепнала по раменете сплъстена коса и пурпурни сенки от болка под очите.

— Никога вече няма да се върнеш в харема, кълна ти се! — Дориан се приведе и целуна охлузените й, подути устни. После се изправи и изразът му стана непреклонен.

— Трябва да те оставя на Бен Абрам, докато си свърши работата — каза той. — Ще се върна скоро. Бъди храбра, любов моя!

Закрачи между дърветата, скочи в чинията и мина през тунела под стените на харема. Внимателно се изкатери на терасата на гробницата и около една минута остана неподвижен. Цареше предишната мъртва тишина и той се спусна по стълбите, за да прекоси поляната. Спря зад живия плет и със задоволство се убеди, че труповете на евнусите не са открити и никой не е вдигнал тревога. Продължи предпазливо нататък.

При входа на къщурката спря, за да свикне с полумрака. Куш се бе свил на пода в позата на неродено дете в майчина утроба. Окървавените ръце все още стискаха разпрания търбух, а очите му бяха затворени. Дориан помисли, че е умрял, но когато пристъпи към евнуха, той отвори очи. Изражението му се промени.

— Моля те, помогни на стария Куш! — заломоти той. — Винаги си бил добро момче, Ал Амхара. Няма да ме оставиш да умра.

Дориан се наведе и вдигна сабята си от пода. Куш се разтревожи.

— Не ме убивай! В името на Аллаха, имай милост!

Дориан я пъхна в ножницата и Куш изскимтя с облекчение.

— Винаги съм казвал, че си добро момче. Качи ме на носилката. — Понечи да запълзи към скарата, с която възнамеряваше да отнесе до гроба тялото на Ясмини, но от усилието голямата рана цъфна и от нея бликна нова кръв. Евнухът се сви пак, стиснал търбух с ръце. — Помогни ми, Ал Амхара. Извикай хора да ме отнесат при хирург!

Лицето на Дориан остана безизразно. Наведе се и хвана Куш за глезените, а после го повлече заднишком към вратата.

— Не, недей! Раната ще се отвори още повече! — зави Куш, но Дориан не му обърна внимание. Евнухът оставяше по плочите широка хлъзгава следа от кръв и стомашни сокове. Дориан го извлече с краката напред на слънце. Куш стенеше и се вкопчи в рамката със силата на удавник. Дориан пусна краката му и с едно бързо движение, измъкна сабята и отсече трите впити в дървото пръста на дясната ръка. Куш изквича и притисна обезобразената ръка към гърдите си. Погледна я ужасен и смаян.

— Ти ме осакати! — запелтечи евнухът.

Дориан прибра сабята в ножницата, отново хвана Куш за краката и го повлече през пясъка към отворения гроб. Почти бяха преполовили разстоянието, когато Куш проумя какви са намеренията му. Писъците му станаха по-остри, а тялото се замята насам-натам, размотало черва по земята.

— Когато жените чуят воя ти, ще си помислят, че гадните ти пакетчета са се разкъсали в тялото на Ясмини — изръмжа Дориан. — Продължавай да пееш, мръсна торба със свинска мас! Няма кой да ти помогне, преди да пристигнеш при дявола в пъкъла.

С едно последно дръпване той прехвърли тялото на Куш през ръба на гроба върху другите двама. Изправи се отгоре с ръце на хълбоците, докато си поеме дъх и болката от счупените ребра малко заглъхне. Куш видя смъртта си в зелените очи.

— Милост! — Опита се да се изправи, но болката в корема беше твърде силна и той присви колене към гърдите си, като се притисна в новоизсечения земен скат.

Дориан се върна да вземе лопатата. Когато загреба първия път, Куш изпищя:

— Не, недей! Как можеш да ми сториш подобно нещо?