— Отблъсни! — заповяда той, заел мястото си при руля на първата лодка. — Назад, към форт Провидънс. — Гребците го поздравиха с радостни възгласи и натиснаха здраво весла по течението.

Наблюдателите ги забелязаха, още щом се показаха иззад последния завой. Сара подскачаше нетърпеливо на брега, когато Том скочи от първата лодка. Хвърли се в прегръдките му, но веднага отскочи и вторачи ужасен поглед в лицето му.

— Но ти си умрял от глад! — викна тя. — И приличаш на плашило в тия парцали! — После сбърчи нос. — Кога си се къпал за последен път?

Поведе го нагоре по брега, но не го пусна в малката къщичка.

— Ще усмърдиш целия ми труд.

Напълни с гореща вода тенекиено корито, сложено под финикова палма в задния двор. Съблече го и остави настрани парцалите, след което го настани като малко дете в коритото. Изтърка с гъба мръсотията и наслоената пот от дългите седмици непрестанен лов, изми и среса гъстите му черни коси, сплете ги в моряшка плитка. Оформи с ножица рунтавата брада в модерно клинче, въведено от Крал Уилям. Намаза всичките му драскотини и рани с мехлем, взет от амбулаторията на доктор Рейнолдс. Том се остави с наслаждение на грижите й.

Накрая му помогна да облече чисти, с любов изгладени риза и бричове. Едва тогава го хвана за ръка и го въведе в къщичката. Показа всичко, което бе направила по време на отсъствието му — от люлеещия се стол, изработен от дърводелците специално за него, до широкото двойно легло, монтирано в задната стая и покрито с дюшек, ушит лично от нея и натъпкан с пухчета от дърветата покрай брега.

Том хвърли лукав поглед към леглото.

— Изглежда доста добре направено, но смятам да го изпробвам, преди да дам окончателното си мнение — каза той и я подгони около леглото. Направиха две обиколки, преди тя да се остави със смях в ръцете, които внимателно я отпуснаха върху бродираната покривка.

После останаха легнали, потънали в разговор до залез-слънце и дълго след това. Разказа й всичко видяно и чуто. Описа лова и новите непознати земи, които бяха открили, горите и далечните сини планини, чудните животни и птици.

— Толкова е красиво, голямо и безкрайно, толкова диво — каза Том, като я притисна здраво до себе си. — Не срещнахме жива душа, нито видяхме каквато и да било следа от човек през целия поход. Всичко това е наше, Сара. То ни чака.

— Ще ме вземеш ли другия път? — попита тя, ревнувайки за вниманието му, изпълнена с копнеж да сподели всичко с любимия си. Неизвестно защо, Сара бе уверена, че ще има и втори път. Видя, че се е влюбил в тая земя, също както беше влюбен в нея. Знаеше, че от този момент нататък и двамата бяха неотделима част от нея.

— Да — съгласи се той. — Следващия път ще дойдеш с мен, за да видиш.

Имаше толкова неща за казване и обсъждане, че последваха още много безсънни нощи. През настъпилите мързеливи седмици, докато хората си почиваха и възстановяваха от лова, Том и Сара прекарваха много часове насаме. Том четеше дневника, който бе водил по време на експедицията, като внимаваше да не изпусне нито една подробност и когато свърши, започнаха да кроят планове за бъдещето.

— Имахме късмет, да открием тая река Лунга или по-скоро, да ни я покаже Фунди — каза Том. — Старите португалски мореплаватели са я пропуснали, а явно и арабите. Фунди ми каза, че арабският търговски път, роботърговският път, минава много по на север. Той се усмихна на спомена. — Щом Фунди казва, че е много далеч, значи трябва да е поне на сто мили, ако не и повече. Ако имаме късмет, тук няма да ни открият нито оманците, нито Компанията на Джон. Форт Провидънс е чудесен преден пост за вътрешността. Слонските стада по тия места не са били изтребвани и ако Аболи, и Фунди установят връзки с племената, можем да започнем търговия с тях и всичко ще остава за нас.

— А къде ще продаваш слоновата кост? — попита тя. — Не можеш да го правиш нито в Занзибар, нито в друго арабско пристанище, нито пък по местата, където има кантори на Компанията. Брат ти Гай няма да те остави на мира, ако подуши къде си. Не можем и да се върнем в Англия. — Не искаше да прозвучи тъжно и бързо продължи: — Къде можем да продаваме нашите стоки и да се снабдяваме с барут и куршуми, лекарства и брашно, свещи и масло, въжета, платно и катран?

— Има подходящо място наблизо — увери я Том. — Щом започне дъждовният сезон, Голямата влага, измъкваме се оттук и поемаме към Добра Надежда. Холандците ще изкупят с радост слоновата кост, а с още по-голяма радост ще ни продадат всичко, което можем да си платим. А което е най-хубавото, те не биха дали пукната пара за заповедта на лорд-канцлера на Англия, да бъда арестуван.

Имаше много работа за всички във форта през седмиците, изминали в очакване на Аболи. Всички бивни трябваше да се почистят, претеглят и опаковат в сено, за да не бъдат повредени по време на плаването. След това малката „Лястовица“ трябваше да се извади и да се наклони на брега под форта, за да се почисти дъното от водорасли. Дървоядите, успели да се настанят в обшивката, трябваше да бъдат изгорени с вряла смола. Върната обратно във водата, тя беше пребоядисана, платната й закърпени, а в стъкмяването бяха внесени известни промени, за да не се разпознае в нея корабът, с който бяха избягали от Англия. Според моряшкото суеверие, смяната на име носи лош късмет, но нямаше какво да се прави. Изчегъртаха старото име и изписаха на негово място новото.

Когато всичко бе готово, Сара счупи бутилка коняк от корабните запаси в носа на кораба и тържествено произнесе:

— Преименувам те на „Кентавър“ и нека Бог благослови теб и всяка душа на борда ти!

После натовариха слоновата кост в трюма на „Кентавър“. Напълниха бъчвите с вода и приготвиха всичко необходимо за плаването на юг.

Всеки следобед, покрай северния хоризонт, където се издигаха до небето огромни планини, започнаха да се събират буреносни облаци. Залезите ги обагряха в яркочервено, в търбусите им проблясваха мълнии и далечният тътен вещаеше настъпването на дъждовния сезон.