— Знаем, че един ден пак ще трябва да бягаме — каза Бонгола. — Затова ни обзе такава тревога, когато научихме за пристигането ви.

Том си спомни разказа на Аболи, как бил отвлечен като дете от ловците на роби. Спомни си също несретниците от пазарите за роби в Занзибар и отново го обзе дълбоко отвращение. Силен гняв го обзе заради невъзможността да облекчи по някакъв начин жестоката съдба на тоя народ.

Търговията с Бонгола се оказа изгодна: дребосъкът предложи за продан много и качествени бивни от собствените си запаси. Ван Хутен се завърна от една експедиция и гордо показа на Том пет таралежови шипа, запушени откъм широкия край. Когато отпуши един от тях и изсипа съдържанието му върху блюдото на прецизна везна, Том се вторачи в мъничката купчина метални прашинки и люспи, жлътнали весело на слънцето.

— Златен пясък? — попита той. — Чувал съм да разправят за фалшиво злато. Сигурен ли си, че не е такова?

Ван Хутен се изпъчи, възнегодува срещу подобно петно върху професионалната си чест и показа на Том, как се проверяват люспите с киселина.

— Киселината разяжда всички основни метали, освен благородните — обясни той. Под погледа им химикалът зашипя и забълбука, но когато металната люспа бе извадена, тя си остана лъскава и с непокътната повърхност.

Заведе Том до мястото, където бе промил пясъка и му показа цяла верига чакълести и пясъчни наноси по протежение на една долина. По искане на Том, Бонгола им отпусна петдесет жени — мъжкият кодекс на честта не позволява да се срами полът с черна работа, като копане из полето и дълбане на дупки в реката.

Ван Хутен снабди всяка жена с корито и демонстрира как се работи с него. Как се пълни и разтърсва, как водата отмива пясъчните кристали, докато на дъното останат само лъскавите частици метал. Жените бързо овладяха тънкостите на занаята, а Том обеща да заплаща с парче мънистен наниз всеки пълен с благороден прах шип, който му донесат.

Наносното находище на Ван Хутен се оказа толкова богато, че една усърдно работеща жена успяваше да напълни мъничкото конусче за по-малко от ден. Скоро промиването на златоносен пясък се превърна в предпочитано занимание за племето. Щом някой мъж понечеше да се присъедини към това доходоносно прекарване на времето, жените го прогонваха с негодувание.

Наближаваха дъждовете и отново дойде време да поемат по течението. Лодките бяха натоварени до горе със слонова кост, а в касата на кораба имаше заключени почти сто унции златен пясък.

Когато Аболи каза на Фала и Цете, че ще ги остави при семействата им, докато се върне следващия сезон, те избухнаха в безутешни ридания и порой сълзи. Сара му се скара:

— Как можеш да бъдеш толкова жесток, Аболи? Накара ги да те обичат, а сега разбиваш мъничките им сърца!

— Те ще умрат от страх и морска болест по пътя, а дори да оцелеят, всеки ден ще тъгуват за майките си. Ще направят живота ми невъзможен, както и своя. Нека по-добре си седят тука и чакат, като примерни съпруги.

Покрусата на двете момичета бе заличена по чудотворен начин: Аболи им подари на раздяла огледала, мъниста и платове, с което ги направи най-богатите съпруги в селото. И двете бъбреха засмени, докато махаха за сбогом към високия черен кормчия на първата лодка.

Когато се върнаха в земите на лоци в началото на следващия сух сезон, и Фала и Цете бяха станали огромни от бременността, гладките им черни кореми се издуваха над бедрените препаски, а гърдите им приличаха на тикви. Родиха с няколко дни разлика, а Сара им акушираше. И двете имаха момчета.

— Господи! — възкликна Том, докато ги разглеждаше. — Няма никакво съмнение, че са от тебе, Аболи. — Само да им се лепне по една татуировка и нещастните дяволчета ще станат грозни като баща си.

Аболи бе станал нов човек. Цялата му достолепна резервираност изчезваше безследно, щом седнеше на прага с по един бузест и олигавен син на всяко коляно. Белязаното лице, внушавало ужас на стотици врагове, ставаше благо и почти красиво.

— Този е Зама — съобщи той на Сара и Том, — защото ще стане голям воин. А този — Тула, защото от него ще излезе поет и мъдрец.

В тъмнината на същата нощ, притиснала буза към лицето на Том, Сара зашепна в ухото му:

— И аз искам син, Том, моля те! Моля те, скъпи, дай ми едно бебе, което да прегръщам и обичам!

— Ще опитам — обеща той. — Ще опитам с всички сили. — Но годините минаваха, половината във форт Провидънс или в пътешествия към дивите земи на лоци, а другата — в Добра Надежда, а Сара си оставаше слаба и стройна, с плосък корем и нищо, което да пълни утробата й и да налее красивите й гърди.

Зама и Тула растяха бързо и станаха здрави и едри момченца, признати водачи на другите на тяхната възраст. Времето им минаваше в гората и по тревистите поляни. Пасяха добитъка на племето, учеха се да си служат с лък и копие, опознаваха дивите животни в гората. Вечер сядаха в краката на Аболи и слушаха зяпнали разказите му за морето, за битки и приключения в далечни земи.

— Вземи ни с тебе, татко! — молеше Зама. Както бе предрекъл Аболи, той беше по-висок и по-силен от брат си.

— Моля те, татко! — присъединяваше се Тула. — Вземи ни да ни покажеш тия чудесни места!

— Трябва да останете при майките си и да изпълнявате задълженията си, докато ви обрежат и станете мъже — отвърна Аболи. — Тогава двамата с Лорд Клебе ще ви заведем в света отвъд земите на лоци.

Ловът на слонове вървеше добре, а Ван Хутен откри ново златно находище, на три дни път от първото. То осигуряваше постоянен приток на златен пясък към форт Провидънс. Както Том, така и племето процъфтяваха и в началото на всеки дъждовен сезон „Кентавър“ поемаше тежко натоварен към Добра Надежда.