Вървяха бързо от ранни зори до пълен мрак и въпреки че следите, оставени от робския керван, бяха толкова стари и неясни, че дори Аболи и Фунди ги разчитаха с мъка, знаеха, че за деня са изминали същото разстояние, което керванът преодолява за шест дни. Толкова на брой бяха нощните станове, край които минаха.

На следващия ден тръгнаха пак призори и по пладне попаднаха на останки от първите жертви дадени от кервана. Видяха само няколко кокала и окървавено парче препаска, захвърлени край пътеката. Арабите бяха свалили веригите, а горските чистачи се бяха погрижили за останалото.

— Тези са били най-слаби — каза Фунди. — Умрели са от изтощение. Още много такива ще видим, преди да настигнем кервана.

С всеки изминал ден следите ставаха по-пресни и лесни за разчитане. Пътят бе непрекъснато маркиран от нощни станове и останки от неиздържали изпитните на тежкия поход.

След десет дни стигнаха място, където колоната от земите на лоци се бе сляла с по-многоброен робски керван, идващ откъм големите сладководни езера на запад. Аболи и Фунди проучиха изоставения лагер, където обединеният керван бе прекарал първата си нощ.

— Колоната наброява вече над две хиляди роби. Толкова са лежанките им — съобщи Аболи, като показа на Том слегналата трева по местата, където бяха спали хората. — Повечето носят тежки товари: хранителни припаси, зърно и сушено месо от дивеч.

— Откъде знаеш? — попита Том.

— Дълбоките следи от ходилата им показват, че са натоварени. Зарязали са няколко празни торби край огньовете, а в тях са останали по някое зърно и трохи сушено месо. Но освен това, арабите ги принуждават да носят и доста слонови бивни.

— Слонова кост? — попита изненадан Том. — Откъде биха могли да я вземат?

— Ограбили са нападнатите села, а и оманците са също като тебе ловци — намеси се в разговора Фунди.

— Откъде знаеш това за слоновата кост?

Аболи го отведе до противоположния край на лагера и му показа следи върху почвата.

— Тук са оставили бивните за през нощта. — Дългите извити вдлъбнатини се виждаха достатъчно ясно, дори за Том.

— Арабите пазачи и търговци са около сто и шестдесет души. — Аболи го заведе при навесите от клони, приютили арабите за нощувка и му показа направените от трева легла. — По едно на човек. Преброих и следите от стъпки.

— По какво различаваш стъпките на арабите от тия на робите? — поинтересува се Том.

— Арабите носят сандали. Мнозина водят едри кучета на синджир — ето ги следите им. Използват ги за сплашване на робите и за залавяне на бегълци.

— Загубихме тука почти час — прекъсна го Том. — Знаем вече числеността на неприятеля. Да тръгваме!

Това огромно стълпотворение от оковани и натоварени мъже и жени се движеше още по-бавно от преди и малобройният, отлично трениран, през годините на лов, отряд, бързо го настигаше.

Малко преди пладне в седемнадесетия ден от преследването, двама от разузнавачите се появиха тичешком пред крачещия начело на колоната Том и неизоставащата Сара.

— Видяхме пушек от огньовете им — завикаха съгледвачите, преди да са дотичали при тях.

— Остани при Люк и Алф! — каза Том на Сара и кимна към Аболи. Двамата тръгнаха с бърза лека стъпка, както се догонва слонско стадо в последния етап от преследването. Съгледвачите лоци ги заведоха до един гранитен хълм, от който се откриваше прекрасна гледка на мили напред.

Пушеците на стотици огньове се виеха към безоблачното небе на не повече от няколко мили от тях.

— Пипнахме ги най-после! — възкликна Том и ги поведе в същия лек тръс надолу по хълма. След час стигнаха изоставения лагер, в който все още димяха огньове. Широка пътека, отъпкана от хиляди боси стъпала се виеше между дърветата и те затичаха по нея.

Спряха неволно, доловили далечна мелодия: печална песен от хиляди гласове се лееше нежно под палещите лъчи на обедното слънце. С неповторима красота, тъжната мелодия на робите казваше сбогом на загубения роден край, на дома и близките, които нямаше да видят никога вече.

Том огледа терена пред себе си.

— Ще ги заобиколим отдясно. Трябва да ги изпреварим и да пуснем колоната да се източи пред нас, за да научим точния им брой и начин на придвижване.

Стигнаха последните дървета и пред погледа им се ширна просната до хоризонта равнина. Нажеженият въздух трептеше над бледожълта трева. Стада дивеч пасяха из полето. Отделни конусовидни хълмчета се открояваха като острови сред необятната шир, а тук-там единични акации извисяваха плоски корони. Стада дивеч пасяха из полето. Жирафи проточваха внушителни шии, за да пасат акациите, а на места се възправяха застрашителните черни и рогати туловища на носорози.