— По волята на всеблагия Аллах, халифът е още жив — обявиха и двата пъти те.

А след това, когато първите медени лъчи на изгрева си пробиха път през ажурните дупчици на резбованата щора от изток, халифът изведнъж се изправи в постелята и нададе висок и ясен вик:

— Бог е велик! — После се отпусна назад върху просмуканите с пот възглавници, а от ноздрите му бавно протече тъничка струйка кръв.

Докторите се хвърлиха напред и обградиха трупа. Макар всичките синове да проточиха шии, за да зърнат баща си, той остана скрит от погледите им. Главният лечител прошепна скръбно нещо в ухото на везира. Той се изправи, обърна се към синовете и изрече с гробовен глас:

— Абд Мухамад ал Малик, Халиф на Оман, е мъртъв. Нека Аллах посрещне духа му!

— В името Божие — отвърнаха те, а лицата на мнозина бяха посърнали от скръб.

— Съгласно волята на своя баща, Заин ал Дин наследява слонския трон на Оман. Нека Аллах го благослови и му даде дълго и славно владичество!

— В името Божие! — повториха те, но никой не показа особена радост от събитието. Всички съзнаваха, че лошото предстои.

Извън стените на града, в морето се вдаваше скалист нос. Канарата на края му се спускаше отвесно в толкова прозрачна вода, че всяко камъче по дъното изпъкваше като в мраморна мозайка. По заповед на новия халиф на самия ръб бе издигнат павилион от полиран розов гранит. Халифът нарече постройката Палат на възмездието. От мястото си в сенчестата колонада можеше да наблюдава водната повърхност, както и дългите сенки на акулите, които се плъзгаха над кораловото дъно. Когато строяха палата, нямаше акули, но сега те бяха в изобилие и изобилно хранени.

Заин ал Дин ядеше зрял нар, когато му доведоха поредния офицер на баща му бос. Бяха обръснали брадата и косите му, а около врата висеше верига в знак на позор.

— Ти не беше добър към мене, Бен Набула — каза халифът, — когато изпаднах в немилост в очите на моя баща, нека Аллах благослови душата му! — Изплю една семка в лицето на гордия старец. Той дори не мигна, а продължи да гледа студено мъчителя си в очите. Бен Набула командваше войските и флота на халифа. Беше славен воин.

— Наричаше ме „тлъстото кутре“. — Заин ал Дин поклати печално глава. — Това бе жестоко от твоя страна.

— Много ти подхождаше — възрази осъденият. — А от тогава си станал още по-дебел на вид и отвратителен по характер. Благодаря на Аллаха, задето благородният ти баща не узна каква напаст навлече на врата на народа си.

— Винаги си бил голям бъбрица, старче, но аз имам много добро лекарство за тоя порок. — Заин ал Дин кимна към новия си главнокомандващ. — Малките ми приятелки долу са гладни. Не ги карай да чакат.

Абубакър се поклони. Носеше бляскава полуброня, островръх шлем и бродиран подшлемник от коприна. Изправи се усмихнат. Усмивката на това тясно лице с щръкнали като на баракуда зъби бе страшна за гледане, но Бен Набула не трепна.

— Много достойни мъже са минали по тоя път преди мен. Предпочитам тяхната компания пред твоята! — отвърна Бен Набула.

Екзекуциите бяха станали всекидневие през месеците, последвали възцаряването на новия халиф. Стотици, до неотдавна могъщи и уважавани мъже бяха хвърлени от скалата на чакащото стадо акули. Заин ал Дин помнеше и най-дребното незачитане или обида. Двамата с генерала нямаха насита за новоизмисления спорт.

— Свалете веригата! — нареди Абубакър. Не искаше старецът да потъне твърде бързо. Махнаха тежкото желязо от врата му и го отведоха до един пън.

— И двата крака — заповяда генералът и хората му сложиха едното стъпало на жертвата върху пъна. Абубакър бе усъвършенствал методиката на екзекуциите. Лишен от краката си, осъденият цопваше във водата, но не можеше да изплува към брега. От друга страна, миризмата на кръв настървяваше акулите.

Той измъкна сабята и я развъртя над крака на стареца, като не преставаше да се усмихва. Старият генерал отвърна на погледа му твърдо и без следа от страх. Абубакър можеше да възложи задачата на някой от подчинените си, но му доставяше удоволствие да върши лично братовата си работа. Положи острието върху глезените на осъдения и присви очи.

— Искам с един удар — окуражи го Заин ал Дин, — или ще те глобя, братко!

Абубакър вдигна острието, задържа го за миг над глава и рязко замахна. Острието изсвистя във въздуха, захапа плът и кости, за да се забие с тъп звук в дървото. Бяло стъпало със сини вени падна на полирания розов гранит и Заин ал Дин плесна с ръце.

— Много добър удар наистина, но ще можеш ли да го повториш?

Абубакър избърса острието с парче коприна, подадено му от един роб и се приготви за втори удар. Ново съскане и още един тъп звук. Заин ал Дин се затресе от смях.