Войниците повлякоха Бен Набула към ръба на скалата, като оставяха мокра червена следа по полираните гранитни плочи. Заин ал Дин скочи от възглавниците и се надвеси над ниския парапет, който го предпазваше от падане. Погледна надолу.

— Малките ми рибки те чакат, Бен Набула. Тръгвай с Бога!

Войниците го хвърлиха от скалата и той полетя с издути от въздуха роби, но не издаде и звук. Някои крещяха през целия полет до долу и това много се харесваше на Заин ал Дин. Бен Набула се вряза във водата и потъна дълбоко. След това разпенената вода се успокои и те го видяха да изплува. Опита да задържи глава над водата, а тя почервеня от кръв.

— Гледайте! — посочи надолу с треперещ пръст Заин ал Дин и гласът му изтъня от възбуда: — Вижте я миличката ми рибка.

Тъмни сенки се стрелкаха възбудено в различни посоки, докато отиваха към размахалата крайници жертва и започнаха да я обикалят.

— Хайде, мъничките ми, давайте!

После една акула нападна и дръпна Бен Набула под повърхността. Водата беше толкова бистра, че Заин ал Дин можеше да проследи всяка подробност от угощението, което бе устроил.

Когато представлението свърши и вече нямаше какво да се гледа, той се върна върху възглавниците и поръча да му донесат студен шербет. След това повика брат си с ръка.

— Добра работа, Абубакър, но повече ми харесва, когато пищят. Сигурен съм, че старият шейтан мълча, само за да ми развали удоволствието.

— Бен Набула винаги е бил дебелоглав дърт козел — съгласи се Абубакър. — В списъка, който ми дадохте, имаше шестстотин и дванадесет имена. За съжаление, Ваше Величество, Бен Набула беше номер шестстотин и четири. Почти приключваме.

— Не, не, скъпи ми братко. Как така ще приключваме? Един от главните ни врагове още не си е получил заслуженото.

— Кажете ми името на негодника — поиска Абубакър и показа криви зъби в гримаса твърде отвратителна, за да се нарече усмивка. — Кажете ми къде да го намеря и аз ще го докарам тук!

— Но ти много добре го знаеш, братко мой. — Заин ал Дин се наведе напред, като надипли в няколко ката шкембето си, вдигна края на робата и започна леко да масажира деформирания си глезен. — След толкова години, кракът пак ме боли преди буря. — В тъмните очи на Абубакър се появи разбиране, а Заин ал Дин продължи тихо: — Хич не ми хареса, да ме дърпат с въже за шията към Мускат.

— Ал Салил. — Абубакър кимна. — Червеноглавият зеленоок дявол. Знам къде да го открия. Благочестивият ни баща, нека Аллах благослови духа му, го прати в Африка да възобнови търговията ни.

— Вземи колкото искаш кораби и хора. Намери го и ми го доведи! Може и пребит, ако така ти харесва, но не мъртъв. Разбра ли ме?

— Пребит, но не мъртъв! Прекрасно Ви разбрах, Ваше Величество.

Ясмини нагази в езерото. Глътна навътре от студ и без това плоския си корем и вдигна ръце над главата си. Дориан лежеше на хрущящия бял пясък и я гледаше. Макар да се бяха любили преди минути, на него никога не му омръзваше да гледа това тяло с цвят на сметана и слонова кост. Тя бе разцъфтяла, след като напусна света на харема. Сега бъбреше с възбудено любопитство за всички чудеса около себе си, а когато оставаха насаме, склонността й към закачки и лудории го очароваше.

Нагазила до кръста, Ясмини загреба вода с две шепи и я поднесе към устата си. Докато пиеше, няколко капки се процедиха между пръстите и паднаха върху гърдите й. Уловили слънчевите лъчи, те заблещукаха като диамантена огърлица върху гладката кожа. Зърната й се наежиха от студа и щръкнаха сърдито.

Извърна се и му махна с ръка. След това се потопи до шията. Косата й, заедно със сребърния кичур, се пръсна наоколо й и лицето й заприлича на лотос.

— Събери смелост, господарю! Влез вътре! — викна тя, но Дориан махна лениво за отказ. Толкова приятен беше тоя отдих, след дългите месеци преходи от брега към вътрешността.

— Нима великият шейх, могъщ воин и завоевател на Мускат се плаши от студена вода? — присмя се тя.

Той се усмихна и поклати глава.

— Аз не се плаша от водата, но ти изцеди всичките ми сили, безсрамница такава.

— Такава бе и целта! — Ясмини се заля от смях, неочаквано стана и плисна вода върху му.

— Проклета жено! — Дориан скочи на крака. — Ти изцеди до капка и търпението ми. — Нахлу във водата сред облак пръски и макар да се опита, не можа да му избяга. Потънаха заедно под водната повърхност. Изскочиха отново, вкопчени един в друг, като се заливаха от смях. След малко изразът й стана сериозен и тя каза с официален тон:

— Опасявам се, че не беше докрай откровен с мен, господарю. В дясната си ръка държа доказателство, че си твърде далеч от пълно изтощение.

— Достатъчно ли ще бъде, ако помоля за прошка заради тая измама?

— Не, никак няма да е достатъчно. — Прегърна го с две тънки ръце през врата. — Ето, така наказват своите съпрузи риби и крокодили, когато съгрешат. — Тя подскочи и обхвана хълбоците му под водата в ножицата на бедрата си.

След известно време тръгнаха към брега, все още притиснати един до друг, като се задъхваха от смях. Строполиха се в плиткото и Дориан погледна слънцето.