— Том! — възвърна гласа си най-накрая Хал. Забеляза как мускулите на широкия бял гръб потръпват, сякаш някой заби кинжал в тях. После Том вдигна глава и я обърна към баща си.

Лицето му бе съвсем червено, сякаш бе тичал на състезание или току-що бе приключил рунд по борба. Гледаше с празен и замаян поглед като пиян.

— За Бога, момиче, покрий се! — изграчи Хал. Сам бе обзет от срам, когато установи, че му е трудно да откъсне поглед от разкраченото тяло.

При тези думи, тя ритна Том назад с два крака и се претърколи на пода. Вдигна смачканата си нощница и я стисна пред себе си с две ръце, в опит да прикрие голотата си, клекнала като диво животно в капан. Обърна се с гръб към нея и видя Гай, който проточваше врат, за да види какво става вътре. Хал грубо го изблъска в коридора.

— Връщай се веднага в леглото! — кресна му той. — Тук нямаш работа! — Гай отскочи пред злъчта в бащиния глас. — На никого няма да казваш, какво си видял тази вечер, иначе жив ще те одера! — Гай тръгна заднишком към стълбата, бавно и неохотно, а Хал се върна в погреба.

Керълайн бе навлякла нощницата си и сега бе покрита чак до петите. Стоеше пред него с наведена глава. Дебели къдрици се спускаха над челото й. Приличаше на малко и невинно момиченце. Каквато си беше — иди докажи обратното, помисли мрачно Хал, докато наблюдаваше как синът му подскача на един крак, в опити да уцели втория крачол на бричовете си. Нямаше и помен от обичайната му напереност и фукльовщина. Най-накрая вдигна гащите, завърза пояса и се изправи виновно до момичето. Никой от двамата не можеше да срещне свирепия поглед на Хал.

— Мистрес Керълайн, още в тая секунда се прибирате в каютата си! — нареди той.

— Да, капитане — прошепна тя.

— Мога само да кажа, че съм отвратен от Вашето поведение. Никога не бях очаквал подобно нещо от дама с Вашето потекло. — Смътно долови превзетостта на думите си. Сякаш само долните съсловия имаха право да се наслаждават на дадените им от природата възможности, присмя се той над самия себе си и затърси някой по-малко дървен израз. — Какво ще стане, когато кажа на баща ви? — попита Хал. Тя го погледна с истински ужас, който разваляше хубостта й.

— Не му казвайте! — Внезапно падна на колене и прегърна краката му. — Моля Ви, не му казвайте, капитане! Всичко ще направя, каквото наредите, само не му казвайте!

— Изправи се, момиче! — Хал я вдигна на крака, а гневът му отслабна. Трябваше му усилие, за да го раздуха отново. — Върви си в каютата и стой там, докато пратя да те извикат!

— Нали няма да кажете на баща ми? — примоли се тя. По лицето й се стичаха сълзи.

— Не мога да ти обещая това — отвърна Хал. — Напълно заслужаваш да те нашиба с камшик, което съм и сигурен, че ще направи. — Изведе я навън и я побутна към каютата. Тя изтича по стълбата и се чу тихото отваряне и затваряне на врата.

Влезе при Том и се опита да го погледне възмутено, но усети как пламъците на гнева загасват. Неволно мислите му запрепускаха назад през времето при едно друго момче и друго момиче в тъмна корабна каюта, по тези южни морета. Той беше на възрастта на Том, а холандката — с пет години по-голяма, когато го бе придружила през хребета на мъжествеността. Тя имаше златни коси и невинно ангелско лице, но тяло на развратница и дяволски характер. Той примигна, върнал мисълта си през бездната на двадесет и пет години, за да види Том, все още виновно изправен пред него.

— Мис Бийти е пътничка на този кораб и поради това аз отговарям за нея — заяви Хал. — Ти опозори себе си и мен.

— Съжалявам, татко.

— Не мисля, че съжаляваш. — Хал се взря в лицето на Том и забеляза вътрешната борба с истината.

— Искам да кажа, че съжалявам, че те позоря — уточни позицията си Том. — Но след като никой друг не знае, не бива да допускаме позорът да стане обществено достояние, сър.

Хал едва се сдържа да не зяпне пред такова безочие, но бързо схвана желязната му логика.

— Вие сте варварин, сър — съобщи той мрачно и допълни наум: какъвто бях аз и каквито са всички млади самци, ако имат капка здрава кръв във вените си.

— Ще се опитам да се поправя — обеща Том.

Хал го погледна. Сам той никога не би се осмелил да разговаря с баща си по този начин. Той се страхуваше от баща си. Момчето не се страхуваше от него. Може би го уважаваше и му се възхищаваше, с положителност го обичаше, но не изпитваше страх сега, когато стояха изправени един срещу друг. Не бе ли изпълнил родителския си дълг? Трябваше ли да го накара да се страхува от него? Не, доволен бе, че не го е направил. Томас беше станал мъж.

— Татко, с готовност ще приема всяко наказание, което сметнеш, че заслужавам. Но ако кажеш на семейството й, ще я опозориш и ще съсипеш живота й. — В гласа на Том почти не се долавяше вълнение. — Тя не заслужава да й причиним това.

— Съгласен съм с теб — неохотно каза Хал. — Имам ли твърдата ти дума, никога да не правиш опит да останеш насаме с момичето, докато е на борда на този кораб?

— Обещавам! — каза Том и вдигна дясната си ръка.

— Тогава, няма да говорим повече по въпроса и аз няма да кажа нищо на мастър Бийти.