Големият Дениъл се обади отново:

— На Маскаренските острови съм виждал такъв вятър да изтръгва огромна палма с все корените и да я отнася на цяла миля в морето, като да беше хвърчило.

— Молете се за малко слънце — каза Нед Тайлър и погледна към мрачното ниско небе, — та да можем да измерим ширината си.

— Оставил съм голям резерв до сушата. — Хал погледна към компасната кабина, после насочи поглед на запад. — Трябва да сме отдалечени поне на двеста мили от африканския континент.

— Но Мадагаскар е един от най-големите острови на света, почти десет пъти колкото Ирландия и лежи точно на пътя ни — тихо забеляза Нед, така че кормчията да не може да го чуе. Нямаше никакъв смисъл да се обсъждат рисковете на плаването, в присъствие на екипажа.

В този момент от главната мачта се донесе вик:

— Вие на палубата! Предмет зад борда! Вляво от носа!

Групата офицери погледна напред и Хал викна през рупорната тръба:

— Главна мачта! На какво прилича?

— Прилича на корабна рея, на… — Наблюдателят замълча, после възкликна възбудено: — Не! Малка лодка, но пълна с вода. Има и хора.

Хал бързо отиде на носа и скочи на бушприта.

— Господи! Корабокрушенци, ако се съди по вида им. И живи… виждам един да се движи. Спрете и спуснете лодка да ги прибере.

Да се приближи „Серафим“ към малката лодчица беше трудна и опасна работа при това море и вятър, но най-накрая успяха да спуснат лодка и Големия Дениъл тръгна с нея на помощ. В потрошената лодка, която Дениъл изостави, защото не си струваше труда да я вземат, имаше само двама души. Вдигнаха ги на борда с помощта на мрежа, защото не бяха в състояние да се изкачат по въжената стълба.

Доктор Рейнолдс ги чакаше на палубата, където ги и прегледа. И двамата бяха в полусъзнание. Солта бе покрила с язви лицата им. Очите бяха хлътнали и почти затворени, а езиците така посинели и подути от жажда, че изпълваха устите им и се подаваха между зъбите.

— Имат нужда от вода преди всичко — каза доктор Рейнолдс, — а след това ще им направя кръвопускане и на двамата.

Подутите езици им пречеха да пият, така че докторът пъхна бронзова спринцовка в гърлата им и впръска през нея сладка вода. След това дебело намаза разядените лица, устни и ръце с овнешка мас. Ефектът върху по-младия бе направо чудотворен: след два часа той се възстанови достатъчно, за да говори членоразделно. По-възрастният обаче, бе още в безсъзнание и сякаш състоянието му се влошаваше. Доктор Рейнолдс извика Хал при сламениците на двамата болни. Той клекна и загледа, как докторът пуска кръв от по-младия пациент.

— Според науката, би следвало да му пусна още една пинта 50 — обърна се той към Хал, — но и първата върши добра работа. Пък и аз съм си бил винаги малко консервативен в практиката. Засега една пинта стига. — Затисна раната с топче катран и я превърза с чист плат. — Старият обаче, не се оправя и ще му пусна две пинти. — Зае се с неподвижната фигура на другия сламеник.

Хал забеляза, че след лечението младежът наистина изглежда по-добре и се наведе над него, за да попита:

— Говориш ли английски?

— Тъй вярно, капитане. Говоря — отвърна морякът. Уелският му изговор не можеше да се сбърка с друг.

— Как се казваш, момче, и от кой кораб си?

— Тафи Евънс, моля за извинение, капитане. От „Нил“ на Компанията, Бог да й е на помощ!

Бавно и внимателно Хал измъкна от него цялата му одисея. Като мярка за сигурност срещу евентуално пиратско нападение, „Нил“ плавал в конвой с още два кораба от Бомбай за Англия с товар от платове и подправки, когато налетели точно в окото на страховития ураган, на стотина левги от Маскаренските острови. Блъскан от свирепите ветрове и гигантски вълни, „Нил“ се откъснал от другите два кораба и поел вода. На петия ден, по време на втората вахта, го заляла огромна вълна. Натежал от поетата вече вода и нестабилен, корабът се преобърнал и потънал за минути. Само неколцина от екипажа успели да се спасят в малката лодка, но нямали нито храна, нито вода и повечето бързо загинали. След дванадесет дни останали само те двамата.

Докато морякът разказваше, доктор Рейнолдс източи две пинти кръв от втория пациент. Тъкмо бе изпратил помощника си да лисне легена през борда, когато възкликна със съжаление:

— Дявол да го вземе, мъртъв е бедничкият. — Отново насочи цялото си внимание към Тафи Евънс. — Този обаче, май ще устиска.

— Когато се възстановиш напълно, ще има койка за тебе, пълна надница и част от плячката. — Хал се бе навел под ниския свод. — Ще се запишеш ли?

Тафи докосна чело със слаба усмивка и каза:

— С най-голяма радост, капитане. Дължа Ви живота си.

— Добре дошъл на борда, матрос! — Хал изтича по стълбите на палубата и с лекота закрачи по нея въпреки люлеенето. Откриването на тия корабокрушенци беше чиста случайност, както и внезапното отслабване на бурята. От тях получаваше версията, която му бе необходима. Когато планът се оформи с подробности в ума му, той свика офицерите в кърмовата каюта. Те се събраха около писалището.

— Всички знаете, че в продължение на двеста години центърът на цялата търговия в района на Брега на треската е бил тук — каза той и посочи мъничката група острови на картата. — Занзибар. Логично е оттук да започне и търсенето на Янгири.