Хал познаваше добре островите и по-късно през деня се качи на мачтата, за да види сини планини да се издигат все по-високо над морето в северния край на Мадагаскар.

Цял ден и двете вахти се потиха над нелеката задача да свалят горните реи и част от такелажа, за да придадат на кораба желания вид. Лишен от горните си платна „Серафим“ стана тромав и непокорен, а и загуби от скоростта си. Постоянният вятър духаше все пак отзад и Хал можеше да опъне останалите платна по директен курс към сушата. За щастие успяха да свършат работата си, преди корабът да е приближил брега и да е срещнал някоя рибарска лодка, чийто екипаж щеше да разпространи новината за пристигането на „Серафим“, както и за неговото състояние.

На другата сутрин, най-северната точка на Мадагаскар лежеше на десет левги по левия им борд. С този земен ориентир, Хал можеше вече да насочи кораба по точен курс за прекосяване на Мозамбикския пролив към Занзибар. Това вътрешно море бе като инкрустирано с диаманти от множество красиви островчета. Понякога „Серафим“ ги заобикаляше толкова отблизо, че от борда му се виждаха тъмни полуголи островитяни, размахали ръце за поздрав от бели пясъчни брегове.

Тукашните води гъмжаха от платна на малки риболовни и търговски съдове. Докато се разминаваха със „Серафим“, екипажите им крещяха на арабски и други неразгадаеми езици. За радост на моряците, в някои от лодките имаше и жени.

— Майко мила, на оная й се виждат циците. Кафяви като току-що извадени от фурната козунаци.

— Ще ми се да им оближа захарта от коричката, Бог да ми е на помощ!

— Обещай, че ще се омъжиш за мене, малка дива хубавице и ей сега скачам през борда — викна един от главната мачта.

— Те тая дума не я знаят. Кажи й само муш-муш — предложи му друг. — Тихият звън от възторжен женски смях откъм лодките доказа мъдростта на съвета.

С помощта на далекогледа, Хал установи щетите, нанесени от бурята по палмовите горички и останалата растителност на островите. Различните отломъци, плаващи по водната повърхност, бяха друго доказателство за отминалото наскоро бедствие, което щеше напълно да оправдае присъствието им в Занзибар.

— Дано не срещнем Янгири преди да пристигнем — мрачно се обади Нед Тайлър. — Такава тупурдия предизвикахме вече по тия води, че новината за идването ни сигурно се носи пред нас.

Хал си даваше сметка за опасността от преждевременна среща в района, смятан от пиратите за техен дом и удвои мерките за сигурност. Наблюдателите бяха предупредени за опасността, а целият екипаж бе поставен в повишена готовност. Поради маскировката на амбразурите, оръдейниците не можеха да се упражняват, но всички тренираха усърдно със саби и мускети. Тия мерки се оказаха излишни — не срещнаха по пътя си нито един по-голям кораб и след десет дни стигнаха африканския материк.

Откак бяха напуснали Добра Надежда, това бе първата възможност да се зърне Африка, така че Том и Дориан използваха всяка минута, свободна от уроците на мастър Уолш или часовете по арабски при Алф Уилсън, както и от задължения по кораба, за да се изкатерят на главната мачта, където разговаряха за тайнствената суша пред себе си и за очакващите ги там чудни приключения. „Серафим“ напредваше на север покрай брега, понякога така близо до носове и рифове, че момчетата напрягаха поглед да зърнат някое необикновено животно или пък кръвожадно племе, но Африка си оставаше необятна, непозната и безлюдна.

Най-накрая пред очите им се появи Унгуя. Групата включваше още два по-малки острова — Пемба и Латам, — но когато моряците казваха Занзибар, обикновено имаха предвид именно големия остров. Увенчаваше го масивен форт, изграден от блестящи коралови блокове, които светеха като айсберг на слънцето. Редутите 52 бяха отрупани с тежки мортири. Хал насочи кораба към входа на древното пристанище. То гъмжеше от съдове с платна на носа и кърмата, закотвени в див безпорядък. Някои от пригодените за океанско плаване кораби бяха големи почти, колкото „Серафим“. Това бяха търговски съдове от Индия и района на Червено море. Нямаше как да се определи, дали някои от тях не са корсарски. Може би всичките, стига да им падне подходяща възможност. Хал се усмихна вътрешно и насочи цялото си внимание към закотвянето на „Серафим“. Спусна флага пред крепостта, в израз на внимание към султанския наместник и закотви кораба на границата на огневия му обсег. Отдавна се бе научил да приема с недоверие дори най-открития и радушен прием от страна на африкански владетел.

Щом спуснаха котва, върху им налетя за поздрав цяла глутница лодчици, които предлагаха да удовлетворят всяка нужда и всеки порок — от зеленикави кокосови орехи до наркотични листа и билки, от плътските услуги на момченца и момиченца — роби, до напълнени със златен прах таралежови бодли.

— Имай грижата никой от тая сган да не се промъкне на борда! — обърна се Хал към Големия Дениъл. — И си отваряй очите, да не вземе някой от нашите хубавци да се измъкне на брега за чашка или друго някое забавление. Ще отида да посетя британския консул, макар че не вярвам да е същият, с когото се запознах при последното си идване преди двадесет години. Как му беше името?

— Грей, доколкото си спомням, капитане.

— Точно така, Дениъл. Уилям Грей — готов за бесило мошеник.

Хал взе малка група придружители, сред които Аболи и петима въоръжени моряка. Лодката ги стовари на каменния кей, в подножието на дебелите крепостни стени. Аболи разблъска тълпата търговци и зяпачи, за да навлязат в плетеницата улички, едва побиращи трима души един до друг. Вонята откъм откритите канали, потекли към пристанището, задръсти гърлата им и Хал усети, че му се повдига. Там, където не проникваше морският бриз, жегата беше задушаваща. Някои от постройките стигаха до три етажа, но нямаше нито една права стена. Всичките бяха наведени, изшкембени, с почти допрени над улицата покриви. Балконите бяха зарешетени, а зад харемските завеси надничаха безлики женски фигури с фереджета.