Стискаше зъби, прехапал език, за да не отговори неволно на някой въпрос.

В края на краищата, капитанът се отказа да го разпитва и като клекна до него, хвана в ръка дебел кичур от косата му. Погали го почти с обич. За изненада на Дориан, започна да нашепва молитва:

— Бог е велик. Няма друг Бог, освен Бога и Мохамед е неговият Пророк.

При по-нататъшните си посещения в тъмницата, той не направи втори опит да го разпитва. Всеки път обаче, изпълняваше един и същ ритуал с косата на Дориан, като шепнеше молитви.

Последният път измъкна неочаквано ятагана от ножницата му. Бдителността на Дориан бе приспана от досегашното му поведение и сега се дръпна уплашен, при вида на лъсналото пред лицето му острие. Едва успя да заглуши вика си.

Арабинът оголи криви жълти зъби в ужасна усмивка, която предполагаше, че ще го успокои и вместо да нарани Дориан, отряза дълъг кичур от златисточервената му коса, преди да прибере ятагана на мястото му.

Всичко това смути и обърка Дориан. В смрадливия мрак на тъмницата разполагаше с достатъчно време да размишлява по въпроса. Ясно му бе, че цветът и мекотата на косата му са нещата, които силно впечатляват похитителите и очевидно имат определено значение за тях. Когато го извлякоха от морето, за него не остана никакво съмнение, че мигом ще излеят върху му цялата си омраза и гняв. Ясно помнеше притиснатия към гърлото ятаган и дори сега, прекарвайки пръсти по мястото, усещаше коричките върху плитките резки, оставени от него.

Едва когато капитанът свали шапката от главата му и дългата коса се пръсна по вятъра, острието бе свалено от гърлото. В целия ужас на тия мигове, Дориан не бе обърнал внимание на възбуденото бръщолевене и шумни препирни около себе си, докато похитителите го смъкваха и приковаваха в робската тъмница. Спомняше си обаче, как всеки човек в джонката се натискаше да докосне или погали главата му. Сега в съзнанието му изплаваха откъслеци от тогавашните приказки.

Мнозина споменаваха думата „пророчество“, а други произнасяха някакво име, очевидно високо почитано от тях, защото всички казваха в хор: „Аллах да го благослови!“ В ушите на Дориан това име звучеше като „Темтем“. Уплашен и толкова самотен, той се свиваше върху гредата и мислеше за Том и баща си, страдаше за тях с копнеж, който заплашваше да разкъса сърцето в гърдите му. Понякога задремваше, но всеки път джонката се разтърсваше от удара на някоя по-голяма вълна и го будеше, политнал от несигурното си убежище. Можеше да следи смяната на дните и нощите при честото отваряне на капака, за да му подават храна и вода или за да се спусне капитанът за поредния си сеанс. На дванадесетия ден от плаването оковите бяха свалени от глезените му. Измъкнаха го през отвора на палубата, където слънчевата светлина блесна с такава сила след мрака на тъмницата, че Дориан трябваше да заслони очи с ръка. Трябваха му няколко минути, за да нагоди зрението си към тоя блясък и едва тогава, все още примигващ болезнено, можа да се огледа. Половината екипаж се бе скупчил възхитен около него в кръг. Този път внимателно слушаше, какво се говори.

— Това наистина е част от пророчеството, слава на Бога.

— Не може да е така, защото Ал Амхара не говори езика на Пророка. — Дориан схвана, че под Ал Амхара, което означава Червеният, имаха предвид него самия.

— Внимавай, не богохулствай, Ишмаел. Не ти е работа да решаваш, дали той е дете на пророчеството или не е.

— Пътищата господни са неведоми — обади се друг и всички викнаха в хор:

— Слава на Бога!

Дориан погледна над кръга брадати тъмнокожи лица към носа на джонката. Вятърът гонеше вълните пред тях и къдреше сребърните им гребени под яркото слънце, но на хоризонта се бе излегнал тъмен, някак неестествен облак. Вгледа се в него така напрегнато, че вятърът напълни очите му с влага. Приличаше на димен вихър, но след малко, благодарение на острия си младежки поглед, той съзря очертанията на палмови дървета под облака и разбра, че това са птици.

Докато гледаше, по-малки ята от десет-двадесет пернати прелитаха над кораба, забързани да се присъединят към това многобройно сборище. Искаше да разгледа по-добре, какво има пред тях и в същото време да провери нагласата на похитителите си, да разбере с каква свобода разполага. Тръгна напред и кръгът се разстъпи пред него — правеха му път с уважение, сякаш се бояха или не желаеха да го спират. Един докосна главата му, но Дориан не обърна внимание.

— Пазете го добре! — викна от руля капитанът. — Да не вземе да избяга!

— Айде бе, Юсуф — отговори му един от арабите, — толкова ли е чак благословен Ал Амхара, та да литне като ангела Гибраел? — Всички се разсмяха и никой не спря Дориан. Той отиде напред и се облегна на дебелата мачта.

Постепенно образът на палмите под птичия облак стана по-плътен и той забеляза един нос в северния край на суша, която очевидно бе остров. Когато наближиха, блеснаха в бяло и стените на голяма правоъгълна постройка. После забеляза оръдията по стените й, както и флотилия кораби, закотвени в залива под стените на крепостта.

— „Минотавър“! — възкликна внезапно Дориан, разпознал високите мачти и осанката на кораба, срещу когото „Серафим“ се бе сражавал съвсем неотдавна. При превъзхождащата скорост, трябва да е пристигнал тук доста преди малката джонка. Закотвен бе с оголени реи по средата на пристанището и когато доближиха още, Дориан можа ясно да види повредите, причинени от оръдията на „Серафим“. Успя да прочете и изписаното с арабски букви ново име: „Дъх на Аллаха“.

Той не бе единственият европейски кораб в залива — имаше още четири, един по-голям, а останалите по-малки от „Минотавър“. Дориан реши, че и те трябва да са завладени от корсаря търговски кораби, от плаващи из Изтока конвои. Пет големи кораба, натъпкани със скъпоценни стоки си бяха огромна плячка. Нищо чудно, че името на Ал Ауф кара всичко живо надлъж и шир да трепери от страх.

Мислите му бяха прекъснати от вик:

— Готови! — Извикал бе Юсуф, капитанът, от руля. Последва тропот на боси крака по палубата — екипажът се бе втурнал да сменя галса на джонката. Завъртяха триъгълното платно назад, а после напред от другата страна на мачтата. То се изду откъм щирборда и капитанът насочи кораба в тесния проход през рифа — страж на залива.

— Вкарайте Ал Амхара в предната каюта! Скрийте го от очите на часовите от крепостните стени! — извика Юсуф и двамина хванаха Дориан за ръце. Заведоха го внимателно до малката кабинка на предната палуба и го затвориха вътре. Вратата бе залостена, но от двете страни на кабината имаше илюминатори. Дориан надникна навън. Откри се прекрасен изглед към залива, докато джонката навлизаше в канала.