— Дръжте ги, момчета! — викна Хал и моряците му се изсипаха през портата като един.

— „Серафим“! — нададоха те бойния си вик и пристъпиха срещу главорезите. В гъстата тълпа никой не беше в състояние да вдигне дългата кремъклийка и всички отстъпиха пред лъскавите остриета на сабите. Още трима паднаха и хората на Хал вече можеха да се развихрят в по-широкото пространство на улицата.

Капитанът държеше втория си неизползван пистолет в ръка, но пазеше куршумите и съсече още един изпречил се на пътя му арабин. Огледа се за Том и го съзря на крачка зад себе си. В тоя кратък миг видя, че сабята му е вдигната високо над главата, а върхът й е обагрен в кръв. И той бе нанесъл успешен удар.

— Добро момче — изръмжа бащата. — Дръж се близо до мен! — Втурна се срещу останалите араби. Те бяха станали свидетели на случилото се с другарите им от първата редица. Сега се видяха изправени срещу свирепите бели лица, напиращи в плътен строй. Пръснаха се и побягнаха по улицата.

— Остави ги! — викна Хал към Том с остър глас. — Назад към лодката!

— Ами стария Боби? — попита Големият Дениъл и кимна към убития моряк отзад. Лежеше сред труповете на избитите араби.

— Вземете го! — нареди Хал. Не беше хубаво хората да видят, че техен другар е изоставен на бойното поле. Трябваше да са сигурни, че живи или мъртви, няма да бъдат изоставени от своя капитан. — Щом излезем в открито море, ще му устроим човешко погребение.

Дениъл се наведе и Аболи му помогна да нарами тялото на убития. После двамата едри мъже поведоха тичешком останалите, с оголени саби, към кея. В тоя час на утрото ранобудните жители не бяха особено много, а които ги видеха, бързо изчезваха в дворове и входове. Стигнаха пристанището без премеждия и Алф Уилсън докара лодката, да ги прибере.

Докато гребяха назад към „Серафим“, неколцина смелчаци излязоха от дупките си, за да изпразнят мускети и да крещят обиди и юнашки предизвикателства от кея, но разстоянието вече бе голямо и нито един куршум не достигна лодката. Нед Тайлър бе обрал луфта на котвеното въже и десетина души стояха в готовност край кабестана. Щом и последният човек хвана въжената стълба, а лодката се отлепи от водата, той нареди да вдигнат котва и да опънат платна.

Докато „Серафим“ завиваше и поемаше курс към изхода на пристанището, дългото зелено знаме на султана се издигна на флагщока върху западната кула на цитаделата, а една батарея тежки мортири откри огън по тях.

От палубата се виждаше дори с просто око, как фигури в бяла премяна търчат като луди около оръдията. През далекогледната тръба Хал можа да добие ясна представа за обзелата ги паника и объркване. При зареждане, разчетът не си правеше труд да коригира мерника на мортирата. Пред очите му, един твърде ентусиазиран фитилджия запали подсипа, докато разчетът все още избутваше лафета напред към амбразурата. Откатът хвърли оръдието върху хората, натроши костите и откъсна крайниците им. Хал чу ужасяващите писъци, въпреки двата кабелта, които ги деляха от крепостната стена.

Забеляза огромно каменно кълбо в полет. То се издигна високо от стената, за миг сякаш замръзна като малка черна точка в зенита на своя полет, после се спусна към тях. Хал помисли, че ще ги удари, но то цопна до кораба и вдигна толкова висок фонтан водни пръски, че юта бе залят цял, а ботушите му до коленете.

— Не можем да не отбележим топлотата на това възторжено изпращане — сподели Хал с Нед Тайлър, без да се усмихне. — Наредете да спуснат знамето в израз на почит към султана, мастър Тайлър! А после курс на юг!

— Не е отбелязан — мърмореше си Хал, докато изучаваше проснатата на писалището карта, — но се заклевам, че съм чувал това име. Flor de la Mar — Цвете на морето. С такова име, както каза и Грей, не може да е друго, освен стара португалска територия, разбира се. — Вече бе разпитал офицерите, а те от своя страна — екипажа, но никой не бе чувал за такъв остров.

На куп до картата бяха струпани осем тежки тома, подвързани в черна телешка кожа. Тези книги бяха сред най-ценните притежания на Хал. Избра една от купчината, разгърна твърдите й шумолящи страници и се взря за миг в красивия равен почерк и мастилени рисунки, изпълнили всички листове и от двете страни. Почеркът му бе така познат, сякаш беше част от него. Почеркът на сър Френсис Кортни, неговия баща. Тези корабни дневници бяха част от наследството му. Осемте тома съдържаха тридесет години от плаванията и скитанията на баща му из моретата по света, цял един живот опит и познания, така всеобхватни по съдържание и емоционална стойност, че Хал не би ги заменил за цяла планина от злато.

Той прелистваше страниците почти със страхопочитание в търсене на името, срещнато някъде из тях, преди много години. Работата не спореше — твърде често отклоняваше вниманието си към някое интересно наблюдение или очарователна скица на чуждо пристанище, екзотичен пейзаж, портрет на човек, птица или риба, привлекли острия поглед на баща му и достоверно отразени от майсторското му перо.

Неуспял с първия том, той избра друг, надписан така: „Океан на Индиите, лето Господне 1632 до 1641“. Търсенето продължи толкова дълго, че трябваше да пълни отново лампата с масло. И ето, името изведнъж изпъкна пред възпалените му очи. Изпусна мощна въздишка на облекчение. Isla Flor de la Mar. Това бе написано под мастилена скица на видяна откъм морето суша, която очевидно представляваше остров. Магнитна стрелка и таблица с разстояния бяха изписани също там. Според тях, дължината на острова от юг на север беше пет морски мили. Под името личаха координатите: 11 градуса и 25 минути южна ширина, 47 градуса и 32 минути източна дължина. С по-дребни букви пишеше: „Известен сред мюсюлманите като Дар Ал Шейтан или Пристанището на Дявола.“

Хал бързо се обърна към картата. С помощта на линийка и компас нанесе посочените от баща му координати. Отнасяше се с резерви към дължината, макар и установена лично от сър Френсис Кортни, но все пак изчисленията му показаха, че мястото се намира на около сто и петдесет мили северно от островната група Глориета. В тази точка, върху картата на Хал не бе отбелязано нищо. Върна се към бордовия дневник на баща си. Сър Френсис бе направил описание на цяла страница. Хал се зачете и текстът веднага го грабна: „За пръв път този остров се споменава от Афонсе да Албукерке в 1508, когато се е готвел да завладее арабските селища по протежение на Брега на треската от източната страна на африканския материк. От тази изходна позиция провежда набезите си срещу Занзибар и Дар ес Салам“. Хал кимна. Известно му бе, че Албукерке е бил наричан Великият сред равните нему и Ал Шейтан, Дяволът — от арабите, заради успешните му експедиции в Океана на Индиите. Той дори, в по-голяма степен от Трищао да Куня, има заслуга за установяване на португалската мощ и влияние по Брега на треската и в района на Персийския залив. Неговите кораби, първи сред представителите на европейските сили, проникват в арабската крепост — Червено море. Хал продължи да чете: