— Моля те, недей — изпъшка Зенг.

Кабрило стана сериозен.

— Много ли е лошо положението?

— Ако искаш вярвай, но аз съм най-зле. От момчетата ми само един е леко ранен.

— А пиратите?

— Тринадесет мъртви и двама ранени — отговори Линда. — Според Джулия и двамата ще живеят най-много час.

— По дяволите!

Можеше да научат нещо от аутопсията, например възрастта и етническата принадлежност на пиратите, но нищо, което да ги отведе до организатора на атаката.

— Дръпнете се от перилата — извика един моряк.

Кранът издигна контейнера от морето. От дупките отстрани течеше вода. Кранистът внимателно го пусна на палубата, сякаш беше крехък като яйце. Кабрило взе ножовка и сряза катинара на вратите. Всички се насъбраха около него. Всеки имаше свое предположение какво ще намерят вътре. Несъмнено някои мислеха, че пиратският контейнер съдържа злато и скъпоценни камъни, сякаш живееха в осемнадесети век.

Хуан не хранеше подобни илюзии, но не беше подготвен и за онова, което се изсипа от контейнера, когато отвори вратите. Един от екипажа повърна и дори Кабрило трябваше да стисне зъби, защото в гърлото му се надигнаха киселини. Понесени от няколкото тона вода в стоманения контейнер, на палубата на „Орегон“ се изсипаха тридесет сгърчени голи трупа.

Замъкът се намираше в долина в подножието на връх Пилат на север от Люцерн и на кратко пътуване с влак от Цюрих. Въпреки че изглеждаше използвана от няколко поколения, голямата сграда с четиридесет стаи беше построена само преди пет години. С традиционния си стръмен покрив с плочи и безброй кули и комини, постройката беше красива като в приказка. Кръглата алея за коли се извиваше около огромен мраморен фонтан, украсен с десетина нимфи, които изливаха вода в бистрия басейн от изящно украсени амфори.

Около главната сграда имаше няколко каменни пристройки, които придаваха на имението по-скоро вид на бивша ферма. По алпийските поляни наоколо пасяха кафяви крави с месингови хлопки.

На паркинга до гаража бяха наредени седем черни лимузини. Зад паркинга се ширеше оградено поле, където бяха кацнали два хеликоптера „Аероспатиале Газела“. Пилотите пиеха кафе от термоси в кабината на единия.

Срещата на върха на европейските министри на финансите в Цюрих бе привлякла слаб интерес от страна на медиите, тъй като от нея не се очакваше почти нищо, но бе осигурила оправдание на хората, събрали се в замъка, да са тук точно сега. Бяха се събрали в голямата зала, помещение с висок таван и дъбова ламперия, украсено с глигански и еленски глави и ГРАМАДНИ швейцарски рогове, кръстосани над огромната камина.

Швейцария е един от най-големите банкови центрове на света и не беше чудно, че с едно-единствено изключение петнадесетимата, събрали се тук, бяха представители на някои от най-мощните банкови концерни в Европа и Америка.

Начело на масата седеше Бернхард Фолкман. Възпитан като католик в строго семейство, ръководено от баща му, Фолкман се беше отрекъл от религията на ранен етап в живота си и я беше заменил с друга — богатството. Парите се бяха превърнали в негов бог, идол и фетиш. Той беше жрец в света на финансите, уважаван за всеотдайността си и дори малко всяващ страх заради свръхестествените си инстинкти. Всяко негово действие беше насочено към натрупването на все повече пари за банката му и личното му богатство. Фолкман имаше съпруга, тъй като това се очакваше от него, и три деца, защото си беше позволил да спи с нея пет-шест пъти. Той ги смяташе за необходимо разсейване от професионалния си живот, но не помнеше рождените им дни, нито кога за последен път е видял най-малкия си син — двадесетгодишен студент в Сорбоната.

Фолкман пристигаше в кабинета си на Банхофщрасе в Цюрих в шест часа всяка сутрин и излизаше в осем всяка вечер. С нежелание нарушаваше установената практика в неделя и в празниците, когато работеше в дома си най-малко дванадесет часа на ден. Не пиеше и не пушеше и вероятността да влезе в казино беше колкото мюсюлманин да стане свинар. Беше шестдесетгодишен и имаше шкембенце и прошарени коси. Кожата му беше в същия сивкав оттенък като косата, а очите му зад очилата имаха мътния цвят на помия. Фолкман дори се беше пристрастил към сивите костюми и въпреки че бяха бели, ризите му неизбежно изглеждаха сивкави.

Служителите му не го бяха виждали да се усмихва, още по-малко да се смее. Единствено някой силен финансов катаклизъм можеше да предизвика леко потрепване на ъгълчетата на устата му.

Около него се бяха наредили също така сериозни и неотстъпчиви мъже, не по-малко отдадени на парите. Те бяха президенти на банки и решенията им оказваха въздействие върху милиарди долари и живота на милиони хора. Днес се бяха събрали, защото основите на световната икономика бяха на път да рухнат.

На масата пред Бернхард Фолкман имаше малък правоъгълен предмет, покрит с обикновен черен плат. Мъжете се настаниха около масата. Прислужниците наляха минерална вода в чашите им и се оттеглиха. Фолкман протегна ръка и дръпна плата.

Банкерите и гостите им бяха от малцината хора в света, които не биха реагирали видимо на предмета на масата, но Фолкман видя, че дори тези опитни професионалисти не могат да прикрият чувствата си. Неколцина затаиха дъх, а един замислено потърка брадичката си. Трети отвори широко очи за миг и после смутено се огледа, сякаш се беше издал на покер. Останалите шест милиарда души на планетата биха ахнали от почуда и биха се втурнали да докоснат предмета, а съзнанието им би се изпълнило с най-различни вероятности.