Исполинът продължаваше да използува предимството си, а Дик продължаваше да отстъпва, като издебваше удобен момент, за да го удари. Острието на огромния меч блесна и се спусна; момъкът отскочи встрани, после се втурна напред, размахвайки алебардата си встрани и нагоре. Чу се предсмъртен рев и докато раненият успее да вдигне страхотното си оръжие, Дик го повали с два нови удара.

В следния миг той започна да се бори при по-равни условия с втория си противник. Бяха почти на един ръст и при все че противникът му, ловък и бърз фехтовчик, сражавайки се със сабя и кинжал срещу алебарда, имаше предимство във въоръжението, Дик го превъзхождаше по пъргавина. Отначало никой не спечели предимство; но по-възрастният се възползува неусетно от увлечението на младежа и го отведе, накъдето искаше; Дик разбра изведнъж, че са прекосили брега и се сражават до колене във вода, сред морските вълни. Тук пъргавината му беше безполезна; той се бе озовал изцяло във властта на своя противник; след малко бе напълно отделен от хората си и видя, че ловкият и опитен противник е решил да го отвлече все по-далеко и по-далеко.

Дик стисна зъби, решен да приключи веднага борбата; щом следващата вълна се отдръпна и ги остави на сухо, той се втурна напред, отклони с алебардата си един удар на своя противник и го сграбчи за гърлото. Неприятелят му падна по гръб, а Дик върху него и следващата вълна го покри веднага.

Докато врагът му беше още под водата, Дик изтръгна кинжала от ръката му и се изправи победоносно.

— Предай се! — каза той. — Подарявам ти живота.

— Предавам се — отговори другият, застанал на колене. — Ти се сражаваше като всички младежи — неумело и безразсъдно, но кълна се във всички светни, сражаваше се храбро!

Дик се върна на брега. Тук нощната битка още продължаваше, без да се разбере кой ще надделее; звън от удряща се стомана, стонове и бойни възгласи се сливаха с грохота на вълните.

— Заведи ме при водача си, младежо — каза победеният рицар. — Това клане трябва да се прекрати.

— Сър — отговори Дик, — ако тия храбреци имат изобщо някакъв водач, той е недостойният джентълмен, който разговаря с вас.

— Прибери псетата си тогава, а аз ще заповядам на моите слуги да се оттеглят — отговори другият.

В гласа и държанието на този противник имаше такова благородство, че Дик прогони веднага всякакви опасения за предателство.

— Оставете оръжието, момци! — извика непознатият рицар. — Аз се предадох при обещание да ми подарят живота…

Непознатият говореше така властно, че битката престана почти веднага.

— Лоулес — извика Дик, — жив ли си?

— Да — извика Лоулес, — жив и здрав.

— Запали фенера — каза Дик.

— Нима сър Даниъл не е тук? — запита рицарят.

— Сър Даниъл ли? — повтори Дик. — Не дай боже да е! Тежко ми, ако е тук.

— Тежко ли ви, прекрасни сър? — запита другият. — Та ако вие не сте от хората на сър Даниъл, признавам, че нищо не разбирам. Защо се нахвърлихте тогава върху моята засада? За каква разпра? Защо трябва да сме в свада, млади и прекалено избухлив приятелю? И за какво? А за да не разпитвам повече, кажете на кой достоен джентълмен се предадох?

Дик още не бе отговорил, когато съвсем наблизо в тъмнината се разнесе нечий глас и един мъж с бяла кокарда с черни ивици застана почтително пред говорещия.

— Милорд — каза той, — ако тия хора са неприятели на сър Даниъл, то наистина е жалко, че влязохме в бой с тях, но десеторно по-зле е и те, и ние да стоим тук. Ако не са мъртви или глухи, пазачите на къщата трябва да са чули олелията отпреди четвърт час и незабавно да са дали сигнал на своите хора в града; така че, ако не се махнем веднага, ще има да се разправяме с нов неприятел.

— Хоксли е прав — добави лордът. — Какво ще кажете, сър? Накъде да тръгнем?

— Накъдето кажете, милорд — каза Дик. — Предполагам, че имаме основание да станем приятели и макар да се запознах малко грубо с вас, не ще продължа да се държа по същия невъзпитан начин. Да си подадем ръка на раздяла и да се срещнем пак, когато и където можете, за да се разберем напълно.

— Много сте недоверчив, моето момче — каза другият, — но този път недоверието ви е неуместно. Да се видим призори при кръста на Светата невеста. Да вървим, момци!

Непознатият изчезна с подозрителна бързина и докато хората на Дик бяха заети с обичайното си ограбване на мъртъвците, той обиколи още веднъж градината, за да огледа фасадата на къщата. В едно малко таванско прозорче се виждаше слаба светлинка, а тъй като тази светлинка сигурно можеше да се забележи от задните прозорци в градския дом на сър Даниъл, Дик разбра, че този именно сигнал бе изплашил Хоксли и че не след много войниците на Тънстолския рицар ще пристигнат тук.

Дик долепи ухо до земята; стори му се, че откъм града се чува звън на оръжие и глух конски тропот. Той се върна тичешком към брега. Тук работата беше вече свършена; последният труп беше ограбен и съблечен и четирима души го влачеха да го хвърлят в морето.