— А сега, милорд, сър Даниъл я е обещал на лорд Шорби — прекъсна го Дик. — И при все че това обещание е съвсем отскоро, то има най-много изгледи да се изпълни.

— Прав сте — възрази негова светлост. — И тъй като аз съм ваш пленник, комуто сте обещали само едно: да му пощадите живота, а пък и девойката е за нещастие в чужди ръце, давам съгласието си. Помогнете ми с вашите юнаци…

— Милорд — извика Дик, — та това са същите скитници, за чиято дружба ме упрекнахте.

— Няма значение какви са, щом умеят да се бият — отвърна лорд Фоксхем. — Помогнете ми и ако освободим девойката, давам ви честната си рицарска дума, че тя ще се омъжи за вас!

Дик преви коляно пред пленника си, но лордът скочи пъргаво от мястото си в подножието на кръста, вдигна младежа и го прегърна като син.

— Хайде — каза той, — щом ще се жените за Джоана, трябва още отсега да станем приятели.

След час Дик закусваше в „Козела и гайдата“ и изслушваше докладите на своите пратеници и часовои. Дъкуърт още отсъствуваше от Шорби. Това се случваше често, защото той провеждаше твърде разностранна дейност, имаше най-различни интереси, ръководеше много и разнообразни дела. Той бе образувал дружината Черната стрела от жажда за мъст и пари, но тия, които го познаваха добре, смятаха, че е оръдие и представител на могъщия „създател на крале“ в Англия, граф Ричард Уоруик 22 .

Както и да е, в негово отсъствие за ръководител в Шорби оставаше Ричард Шелтън; затова той беше така загрижен и замислен, докато се хранеше. С лорд Фоксхем бяха уговорили да нанесат още тази вечер решителен удар и да освободят със сила Джоана. Но препятствията бяха много и всеки от пристигащите съгледвачи донасяше все по-неприятни вести.

Разтревожен от снощната схватка, сър Даниъл увеличил охраната в малката къща и не се задоволил с това, а оставил конни разезди из всички съседни улички, за да бъде незабавно уведомен за всяко раздвижване наоколо. В същото време в двора на дома му стояли оседлани коне, а ездачите, въоръжени от глава до пети, чакали само знак, за да препуснат.

Замисленото през нощта начинание изглеждаше все по-мъчно осъществимо; изведнъж лицето на Дик се проясни.

— Лоулес — извика той, — като си бил моряк, можеш ли да ми откраднеш един кораб?

— Мастър Дик — отговори Лоулес, — ако ме подкрепите, съгласен съм да открадна и йоркската катедрала.

Те тръгнаха веднага към пристанището. То беше доста голям залив, заобиколен с пясъчни хълмове, пръснати дюни, корабни отломки и полуразрушени сгради от градските покрайнини. Имаше много кораби и лодки, едни на котва, други изтеглени на брега. Продължителното лошо време ги бе принудило да избягат от открито море и да се приберат на завет в пристанището, защото натрупаните черни облаци и студените сухи или снежни вихрушки предвещаваха не подобрение на времето, а напротив — близка и по-страшна буря.

Поради студа и вятъра повечето моряци се бяха прибрали на сушата, гдето ревяха и пееха из крайбрежните кръчми. Много кораби се люшкаха на котвите си без никаква охрана и тъй като денят напредваше, а времето не даваше никакви признаци за подобрение, броят на тези кораби постоянно се увеличаваше. Към тях именно — и то към най-отдалечените — се насочи Лоулес, а Дик, седнал на една почти затънала в пясъка котва, заслушан ту в буйния, могъщ и злокобен рев на бурята, ту в дрезгавите песни на моряците в най-близката кръчма, скоро забрави обстановката и грижите си, спомняйки си с радост обещанието на лорд Фоксхем.

Сепна го побутване по рамото. Беше Лоулес, който му показа до самия изход на пристанището самотен малък кораб, люшкан леко и равномерно от прииждащите вълни. Блед лъч от зимното слънце озари в същия миг палубата и очерта ярко кораба върху фона на тъмен облак; при това мигновено озаряване Дик можа да различи двама души, които караха една малка лодка покрай кораба.

— Запомнете го добре, сър — каза Лоулес. — Този кораб ще вземем довечера!

Лодката се оттегли от кораба и двамата мъже, насочили носа й по посока на вятъра, загребаха бързо към брега. Лоулес се обърна към някакъв случаен минувач.

— Как се казва ей оня кораб? — запита той, като посочи малкия съд.

— „Добра надежда“, от Дортмут — отговори минувачът. — Капитанът му се казва Арблестър. Ей оня, дето гребе до носа на лодката.

На Лоулес не трябваше нищо друго. Като поблагодари набързо на минувача, той отиде по брега до песъчливото заливче, към което се насочваше лодката, настани се там, и щом видя, че моряците от Добра надежда наближиха достатъчно, за да могат да го чуят, започна нападението си.