— Гах Ду-Ден или Гахден.

Той разгърна общия чертеж на подземията на Храма на времето и Родис бе поразена от размерите им. Два етажа от тунели и галерии пронизваха почвата във всички посоки, изхвърляйки шест дълги ръкава извън очертанията на градината и стената.

— Ей тази галерия излиза под статуята на времето — поясни архитектът, — но ние я оставихме запушена, мястото е твърде оживено. Тунел номер пет вляво от нея е един от най-удобните. Той стига до стария павилион, зает сега с електрически трансформатори за високо напрежение, където ние. «джи», имаме свободен достъп. Още по-добър е четвъртият тунел, врязан дълбоко в скалата на издигащия се към планините склон, където на една тераса се намира старата сграда на химическата лаборатория «Зет Уг». От мазето на лабораторията започва вертикален кладенец, достъпен за всички, които са посветени в тайната на храма. Другите тунели водят до открити места и при често използуване могат да бъдат забелязани, но в случай на бягство ще свършат работа.

— Нали Зет Уг е един от членовете на Съвета на Четиримата? — попита Родис. — Аз не знаех, че той е учен-химик.

— Съвсем не е! — разсмя се архитектът. — У нас всеки институт, театър и завод може да бъде наречен на името на великите, които нямат нищо общо нито с науката, нито с изкуството, нито с каквото и да било друго освен властта.

— Такъв е обичаят — потвърди Таел, като че ли се извиняваше.

— И ще мога ли да се виждам с хора в тази зала? — Родис огледа просторното подземие.

— Струва ми се, че за нападателите ще е удобно да ни обкръжат тук. Нека отидем в Светилището на трите крачки, то е на втория етаж.

Подземията на втория хоризонт се оказаха по-просторни. Тук-там в тях бяха оцелели мебели, изработени от черно дърво или от шуплест чугун, който широко се употребяваше на планетата поради недостига на чисти метали. Върху предметите имаше много тънък слой прах. Грижливо полираните стени бяха покрити с твърд стъкловиден слой. Под него бяха се запазили фрески, нарисувани върху блестящ черен фон с двете любими бои на Торманс — алената и канарчевожълтата. Комбинацията от двата цвята правеше изображенията по-груби и в същото време им придаваше първобитен дивашки израз и сила. Родис неволно забави стъпките си и с възхищение заразглежда творбите на древните художници на Ян-Ях. Таел и Гахден не обръщаха никакво внимание на стенописите.

Доколкото можеше да прецени Родис, фреските изразяваха неизбежното стигане на човека до смъртта по неумолимото течение на времето.

По дясната страна на галерията чувствата на живота бавно нарастваха от безгрижната детска игра до опитната зрялост и угасваха в старостта, в изблик на отчаяние, след който идваше рязко пропадане в смъртта. То се изразяваше чрез отвесна линия, която разсичаше всичко, стигнало до нея. Отвъд тази граница имаше само чернота. На същия черен фон до чертата беше се скупчила група хора, нарисувани с особена изразителност. Деформираните от възрастта и болестите хора се дърпаха, телата им се скупчваха, но щом някой докоснеше страшната линия, в мрака изчезваха като отсечени глави, ръце, тела…

По лявата, също черна стена се редяха вече не фрески, а барелефи, потопени в стъкловиден материал, от който те прозираха с приказна реалност. Тук художниците бяха изобразили резкия преход от замисленото юношество към младостта, изразена чрез нарастването на сексуалните чувства, сякаш целият свят се свеждаше до ритмиката на танцуващите млади тела в еротична полуда.

Червените мъже и огненожълтите жени се преплитаха в сложни пози. Обаче на тези изумителни изображения все пак им липсваше божественото достойнство на еротичните скулптури на древна Индия и дори демоничната дълбочина на тантрическите фрески на Тибет или на картините на иранските сатанисти.

Огледалночерната тъмнина прекъсваше процесията на фигурите не в гаснещия упадък, а в момент на кресчендо, на кипене на чувствата. Лявата страна в противовес на дясната отразяваше концепцията за ранната смърт.

Идеята за бърз оборот на населението със селекция на най-способните за техническия прогрес очевидно бе възникнала на Торманс отдавна.

Съвременното население на планетата жънеше плодовете на мисли, посети преди хиляди години — катастрофалното пренаселване беше ги оформило в цяла философия.

Черната галерия се разшири. Над главите на вървящите надвиснаха чудовищни, грубо и пъстро боядисани маски. Огромните зинали уста, разкривени от подигравателни усмивки, показваха животински остри зъби; поразително живите очи бяха свити в презрителна насмешка. Под тези отвратителни муцуни се нижеше редица от други маски в естествения размер на човешкото лице, по тях бе изписан израз на безнадеждна меланхолия. Духовният упадък се четеше по тях толкова явно, че събуди в Родис непреодолимо тежко чувство. Маските винаги са били индикатори на психологическите трудности на живота, налагащ необходимостта от прикриване на истинските лица на човека и обществото. Тук алегорията на маските изглеждаше пределно проста, но по грандиозността на замисъла и нивото на изпълнението си те не отстъпваха на фреските от черната галерия. Родис сподели това с архитекта. Той се оживи и я помоли да почака. Двамата с Таел донесоха една висока пейка и откачиха от куките чудовищните изображения, които бяха кухи, измоделирани от лек материал. Маските закриваха минаващ по цялата дължина на галерията фриз от великолепни скулптури на млади прекрасни хора с мъжествени и благородни лица; в техните голи тела нямаше свян, липсваше също и неизменната сексуалност на фигурите в черната галерия.

— Но защо са ги закрили с тези муцуни? И кога — попита Родис.

— В епохата на установяването на общопланетната власт — отговори Гахден, — за да премахнат още една духовна опора на човека. Онези, които са идвали тук на времето, ги съзерцавали и се замисляли — заприличвали душевно на хората от миналото, заимствували от тях сила, мъдрост, яснота. Придобивали мъжество, въображение и воля — качества, които са непоносими за властелините. И ето защо фризовете били покрити с маски от Века на глада и убийствата… Да ги сложим на мястото им, Таел!