Близо до тях край полираната колона от сив изкуствен мрамор една шумна и разпасана компания от младежи беше се разположила на няколко съединени маси. Вир Норин и Сю-Те можеха свободно да разменят впечатления, без да привличат ничие внимание. Между масите с танцуваща походка се движеше едно момиче с червенокафява рокля и с толкова хубава фигура, че чак не приличаше на тормансианка. Тя вървеше изправено и гордо, умното и лице със замислен и тъжен израз бе гримирано предизвикателно. Сред посетителите и сервитьорките тя правеше впечатление за нещо рядко, но един лек нюанс на вулгарност прикриваше изящните и маниери.

Краката на момичето със златни обувки на висок ток стъпваха леко и безшумно.

— Вижте какви красиви крака! — възкликна Сю-Те.

Астронавигаторът крадешком погледна малките ходила на своята спътничка, обути със сандали-подметки с две каишки, които се срещаха между палеца и втория пръст. Равните като на дете крака на Сю-Те изглеждаха боси и беззащитни. Тя ги скри под масата и повтори:

— Погледнете я колко е тъжна. Това е участта на всички красиви момичета. Може би трябва и нея да я утешите като мен?

Астронавигаторът не каза нищо и си помисли, че Сю-Те не случайно беше обърнала внимание именно на това момиче. И едната, и другата изпъкваха със сериозността си сред другите млади жени с тяхната нервна кресливост и префърцуненост, които се смятаха за модерни в столицата на Торманс.

— Чувствувам, че ти си съвсем необикновен човек. Може би — в очите на Сю-Те се мярна уплаха — си преоблечен «змиеносец».

— Вие чували ли сте някога поне един «змиеносец» да е помагал на първия срещнат? — усмихна се Вир Норин.

— Никога! — зарадва се момичето. — Но защо не ми говориш на «ти», както е прието у нас? Защо?

— После ще ви обясня.

Краят на обеда премина в мълчание. Притихналата Сю-Те тръгна подир Вир Норин да търсят къщата с обещаното жилище. Те се заблудиха в старата част на града, с тесни, криви улички. Вир Норин спря един минаващ «кжи».

— Поеми надясно — каза му той, — ще видиш квартали от сиви къщи като от тухли. Щом те залаят кучета, смятай, че си стигнал.

В кварталите с къщи на «джи» Вир Норин и преди това беше виждал доста кучета, разхождани на верижки от жени. Другаде из града той не беше забелязал никакви домашни животни. За землянина нямаше съмнение, че кучетата са били докарани тук от неговата родна планета, тяхната поразителна прилика със земните не можеше да е случайна.

— Колко много кучета! — учуди се Сю-Те. — За какво са?

— Сигурно дългоживеещите имат време да се занимават с животните. На мен кучетата винаги са ми се стрували пленници на тесните къщи и стаи, подходящи може би само за котки…

— И за хора — добави Сю-Те.

— Да, за съжаление. Най-възторжени любители на кучетата понякога са самотните неврастеници или обидените от нещо хора. За тях привързаността на кучетата представлява опора, тя сякаш ги убеждава, че и те са за някого висши същества. Странно, колко многолик е този стремеж да си висше същество! Една опасност, подценена от психолозите на древността.

— От нашите психолози в древността? Ти знаеш ли историята?

— Горе-долу.

— Колко би ми се искало да я знам по-добре! За мен историята беше най-интересният предмет в училище…

Стопанинът на апартамента си беше в къщи. Високият стар «джи» се поклони ниско на астронавигатора, стисна предпазливо ръката на Сю-Те. В тъмното тясно антре Вир Норин обърна внимание на масивната входна врата с няколко сложни ключалки.

— Това не е срещу крадци — поясни стопанинът, — ако поискат, те, все едно, ще се вмъкнат.

— Нима?

— Разбира се. Аз мисля, че малцина си дават сметка колко безпомощни сме ние, «джи», пред хулиганите и крадците, Ние не можем да се отбраняваме. Дори ако имаме оръжие! Карат ни да отговаряме за раните, които сме нанесли, даже ако ни нападат с нож. Учудва ме, че «кжи» толкова малко използуват предоставените им от държавата възможности: да нахлуват в квартирите, да бият, да обиждат.

— Но какъв интерес има държавата да поощрява безобразията?

— Много просто. Това представлява отдушник за недоволните от живота и някаква привидна свобода. Крадците не са толкова страшни, те ще се ограничат с някой и друг предмет. Много по-опасни са «Очите на властелина»! Те подбират ключове, тършуват по апартаментите ни с надеждата да намерят забранени книги, песни, лични дневници, писма.

— Всичкото това забранено ли е?

— Вие да не сте паднал от небето! Ах, извинете, наистина!… — Стопанинът се смути.

Вир Норин го помоли да ги заведе в стаите им. Квадратни, драпирани с килими и завеси, те се сториха на Сю-Те много уютни. Когато избра по настояване на стопанина стаята, издадена във вид на еркер към улицата, тя едва сдържаше своите сълзи от благодарност.

— Знам, че младите момичета обичат да мечтаят, наблюдавайки минаващия покрай тях живот — неочаквано ласкаво каза професорът.