Вир Норин отиде в хотел «Лазурен облак», «събуди» СДФ и го изведе по страничната стълба на улицата. След това погледна за последен път неуютния си подслон и с радост си помисли за апартамента с многото ключалки и за срещата с нежната като спомена за нея Сю-Те. Докато крачеше, съпровождан от деветоножката, по пустинната алея на повехналата градина, той си спомни думите на професора за гитау и реши да се отбие в Природонаучния музей. Но кога? Утре пак му предстои работа с Таел над изпратените с дисколета материали. После трябва да отиде на срещата с учените от физикоматематическия институт. Те жадуват за нечувани досега откровения, а той нищо не ще може да им разкаже дори за познатите му области на космофизиката. Разликата в начина на мислене би могъл да намали някой виден педагог или популяризатор, но не и той, Вир Норин. Освен това тази жажда за откровения в науката е метафизична.

Астронавигаторът се спря като закован. До него вдигна крак деветоножката му. Напреки на алеята стояха шестима тормансиани, осветени от далечния живачен фенер. Вир Норин се замисли да продължи ли насреща им, или да изчака. Той не се страхуваше от нищо, дори ако вървеше съвсем сам, а в присъствието на СДФ не съществуваше изобщо никаква опасност. Но отбранявайки се, той би могъл да навреди на тормансианите и това трябваше да се избегне.

— Ти от Земята ли си? — отсечено го попита един от младежите, очевидно «кжи», приближавайки се към землянина. Вир Норин кимна утвърдително.

— Тогава ти ни трябваш. Вие имате една страшно красива жена. Видях я в крайградския парк. Казва се Евиза Танет. Евиза Танет — повтори, по-точно мечтателно пропя тормансианинът.

— Това е лекарката на нашата експедиция, медик от Звездния флот.

— Ух! — неопределено възкликна «кжи». — Та тя ми каза да съм отидел при вашата владетелка. Тя също има красиво име, не толкова като на Евиза, но звучи приятно: Фай Родис. Каза ми непременно да съм поговорел с нея, защото било важно и за нас, и за вас. Защо — не знам. Но аз и обещах. А излезе, че аз, известният на всички Гзер Бу-Ям, пред когото треперят «кжи» и «джи», не мога да изпълня обещанието си. Цяла армия лилави гадове охраняват Фай Родис, а «джи» не ми вярват. Мислят, че съм подкупен от «змиеносците». А за какво ми е на мен тоя подкуп?

— Сигурно за нищо — усмихна се Вир Норин.

— Тъй ами. Можеш ли да ми повярваш и да ми уредиш разговор с владетелката?

— Вярвам и мога.

— Кога?

— Сега. Да идем някъде, където никой не минава и има стена, зад която мога да скрия светлината на екрана.

— Браво, ти ми харесваш! — с удоволствие възкликна «кжи» и поведе Вир Норин встрани от главната алея, където имаше дълга, забита в земята напреко на алеята плоча, изпъстрена с назидателни сентенции. Такива плочи имаше на много места из града, но Вир Норин никога не бе видял поне един човек да чете надписите.

Вир Норин знаеше дневната програма на Родис. Тя трябваше да е горе. И наистина Родис се обади на повикването на неговия СДФ почти незабавно. Тя се появи на импровизирания екран върху каменната плоча не с черната тормансианска дреха, която носеше обикновено в Хранилището на историята, а с къса бяла рокля със сини гарнитури.

— Ух! — изтръгна се от тормансианина смаяно-възторжено възклицание.

Астронавигаторът и разказа за «кжи», който иска да се срещне с нея по молба на Евиза Танет. Родис извика Гзер Бу-Ям в осветеното поле на предавателя, взря се в него и след няколко секунди каза:

— Елате!

— Кога и как?

— Искате ли сега? Идете, без да привличате вниманието, при паметника на Всемогъщото време, свийте вдясно и стигнете до осмата къща на улица «Последна война». Първия път елате сам. Колко време ще ви трябва? Аз ще ви чакам и ще ви заведа в жилището си.

Родис изключи връзката и Вир Норин веднага угаси своя СДФ.

— Браво бе! — зарадвано възкликна «кжи». — Виж колко просто е всичко у истинските хора! Добре, кажи много здраве от мен на Евиза Танет! Жалко, че няма да я видя повече.

— Но защо? Когато отидете при Родис, помолете я да ви свърже със звездолета и да повика Евиза Танет.

— Не думай! Ами за какво ще приказвам с нея? — уплаши се изведнъж «кжи».

— Поне ще я зърнете!

— Вярно бе. Ей, приятел, благодаря ти! Аз трябва да тръгвам. — Тормансианинът подаде ръка на Вир Норин и здраво стисна дланта му.

Вир се усмихна. Не беше малко да получиш благодарност от жител на столицата на Ян-Ях.

Сега, дори ако астронавигаторът повторно се залуташе в уличките на стария район на столицата, до целта би го завел острият му землянски слух. Кучешкият лай се чуваше отдалеч, защото кучетата бяха зле възпитани също като стопаните си.

Щом чу тракането на отваряните ключалки, Сю-Те дотича в антренцето. С възгласа «Благодаря, благодаря!» тя се втурна към Вир Норин и изведнъж замря, победена от своята стеснителност. Оказа се, че вече са я снабдили с късчето синкава пластмаса с нужните знаци и печати, което и даваше право да живее в столицата.

Вир Норин се зарадва, когато чу своеобразния глас на момичето, по-нисък от гърлените фалцетни гласове на тормансианите, но по-висок и по-звънлив от гръдните мецосопрани на жените от звездолета. С майчинска грижа, присъща на жените от Ян-Ях, които бяха длъжни преди всичко да хранят мъжа, Сю-Те беше приготвила вечеря от запасите на стопанина и се огорчи, когато разбра, че Вир Норин вечер нищо не яде, а само пие, и то някакво специално питие. Ако астронавтът знаеше с какъв труд беше свързано за тормансианите приготвянето на храната върху техните примитивни нагревателни прибори, той би се постарал да хапне нещо. Но тъй като не знаеше нищо за горещите печки и за вечно замърсяващите се тенджери, той спокойно отхвърли храната. Девойката го помоли да и разреши да отиде при него, когато той си почине. Имала много важен въпрос.