— Огорчена ли сте, Сю-Те? Погледнете ме в очите!

Сю-Те премести върху Вир Норин печалния си поглед, който сякаш казваше: «Виждам целия си жизнен път чак до края».

— Не — бавно каза тя, — добре ми е, просто днес за втори път се срещнах с древната смърт.

— Как? И това ли е паметник? Какво е имало тук?

— Не паметник, а храм. През Епохата на глада и убийствата е живял прочутият лекар Рце-Юти. Той изобретил средството за нежната смърт. Неговите последователи и помощници построили този храм на Ръката на Приятеля над един бездънен кладенец от незапомнени времена. Рце-Юти казал на всички слаби, неизлечимо болни, изморени от живота, преследвани и наплашени: «Елате тук и аз ще ви дам нежна смърт. Тя ще дойде при вас ласкава и прекрасна, млада и зовяща. На планетата сега никой не може да ви даде нищо по-добро и вие сами ще се убедите в лъжливостта на празните обещания».

И много хора идвали при него. В първата стая те се освобождавали от мръсотията, насъбрана из пътя, хвърляли дрехите си и голи влизали във втората сводеста зала, където, унесени в сладък сън, умирали неусетно и безболезнено… Бездънният кладенец поглъщал телата им. Но съсипаните от страданията хора, загубилите надежда, здраве и близки, не преставали да идват, възхвалявайки мъдрия лекар. Това било отдавна…

— И от това благодеяние е възникнало държавното задължение да се умира. Дворците на нежната смърт, разделянето на народа на «кжи» и «джи» — могъл ли е мъдрецът Рце-Юти да предвиди тези ужасни последици?

— Не знам — безпомощно му отвърна Сю-Те.

— Остави. — Вир Норин помилва разчорлената и от вятъра коса.

А тя се пресегна към лицето му и нейната потреперваща предпазлива длан сякаш докосна самото сърце на Вир Норин. Той си представи гигантските тъмни стени на инферното, заграждащи Сю-Те, отвъд които за нея нямаше нищо, никаква опора за вярата и душата и.

С усилие на волята той пропъди видението, усмихна се и и каза, че е умна и очарователна и че я харесва.

Сю-Те го погледна, доверчива и сияеща, и се изправи чевръсто и бързо като жителка на Земята. Те тръгнаха към забуления в здрач град и звънливият глас на тормансианката се разнесе над пустинната равнина:

— «Догодина няма да съм жива, досега да срещна не можах мил приятел, нито бях щастлива…» — Звънливата и летяща мелодия напомни на Вир Норин за нещо много познато, чувано още през ранното му детство.

Вир Норин се раздели със Сю-Те на кръстопътя на улицата, която водеше към един малък завод за точни прибори, където работеха много приятели на Таел. Сю-Те искаше да се види с един от тях, за да постъпи на работа.

Тя се прибра в къщи възбудена — всичко се нареждаше в съответствие с мечтите и. Но скоро радостта и угасна, налегна я мъчителна тъга, когато разбра, че престоят на земляните на Ян-Ях наближава края си. Само двама от тях бяха още в град Средище на Мъдростта, а всички останали вече се намираха в звездолета.

Тази вечер Вир Норин дълго я чака да излезе от стаята си, но Сю-Те не се показваше. Понеже не разбираше настроението и — психическата интуиция не му подсказваше нищо лошо, — накрая Вир Норин сам почука на вратата на момичето.

Сю-Те седеше, отпуснала глава върху сложените си на масата ръце. Изразът на лукава виновност, който и беше присъщ, когато се чувствуваше неудобно или признаваше слабостта си, не се появи на лицето и при влизането на Вир Норин. Да, Сю-Те наистина приличаше на тъжната птица гитау. Тя скочи, загрижена да настани по-удобно Вир Норин, а самата се отпусна направо на пода на една твърда възглавница и дълго гледа безмълвно земния си приятел. Вир Норин долови чувствата и: тя мислеше за него и за скорошната раздяла.

— Скоро ли ще отлети твоят звездолет? — попита го тя най-сетне.

— Скоро. Искаш ли да отлетиш с нас? — изтръгна се от него един въпрос, който не биваше да задава.

Върху лицето на момичето спокойната тъга бе изместена от жестока вътрешна борба. Очите на Сю-Те се наляха със сълзи, дъхът и секна. След дълго мълчание тя едва можа да произнесе:

— Не… Недей мисли, че съм неблагодарна като мнозина от нас или че… не те обичам. — Мургавите и бузи потъмняха още повече. — Сега ще се върна.

Сю-Те се скри в стенния гардероб, който и служеше вместо стая за преобличане.

Вир Норин гледаше пъстрата плетеница на килима и си мислеше за отказа и да отлети на Земята. Природната мъдрост, която никога не е напущала Сю-Те, я предпазва от тази крачка. Тя разбира, че това ще бъде бягство, на Земята ще изчезнат целта и смисълът на живота и, които току-що бяха се появили тук, там тя ще се чувствува много самотна.

Вратата на гардероба изскърца съвсем тихо.

— Вир! — чу той шепот, обърна се и замря.