Чойо Чагас поклати глава.

— Невъзможно е. Прекалено е напреднало издребняването на хората от Ян-Ях. Увреждането на генетичния фонд е довело до физическа слабост и до духовен конформизъм. В нашите условия е необходим бърз оборот на поколенията. Вие сама казахте: колкото по-често хвърляш заровете, толкова по-сигурна е печалбата.

— Природата не държи сметка за жертвите при постигането на целта. Един мъдър човек не може да постъпва така. — фай Родис видя, че разговорът е безполезен, и стана.

— Значи вие ми отказвате? — Във въпроса на Чагас прозвуча заплаха.

— Разбира се. Ако това можеше да промени съдбата на човечеството на Ян-Ях, аз бих била готова да му дам моето дете, колкото и тежко да е за една майка да остави рожбата си в чужд и далечен свят. Но да дам живот на един бъдещ владетел, потисник и нещастен човек — никога!

Чойо Чагас се изправи бавно, сякаш преценяваше как да постъпи по-нататък.

— Довиждане, председателю! — каза Родис, която пак прочете мислите му. — Винаги съм готова да ви разказвам за сравнението между нашите две планети, да ви съветвам, да ви прожектирам които поискате филми. Докато моите приятели са в града, докато аз съм тук — виждате ли, вие дори не можахте да минете без заложници, — сам направете заключение за равнището на вашата държава. А сега нека сложим край на излишните неща!

Чойо Чагас се отпусна на канапето и задими с лулата си. Родис се обърна гърбом към него и отиде до вратата. Само две минути и бяха достатъчни, за да разбере тайната на ключалката. Вратата се отвори и Родис тръгна по коридора към зелената стая. Двамата стражи не се помръднаха, те гледаха през нея като в празно пространство.

Чагас я гледаше от сумрачното си обиталище. Той физически усещаше походката на Родис. Със сияещото бяло сари, през чиито гънки се обрисуваше тялото и, Фай Родис му се стори недостигаема, а себе си той видя унизително смешен. Вбесен, Чойо Чагас се втурна към коридора. Стражите скочиха и изблещиха уплашени очи, с което още повече ядосаха властелина. Той започна да ги удря по страните, докато болката в дланите не го отрезви. Когато се овладя, той влезе в зеления кабинет, сега завинаги свързан с образа на владетелката от Земята, седна до масата и подпря главата си с ръце. Той чувствуваше около себе си онази безнадеждна празнота, която неизбежно се образува, когато човек премахва или отстранява от обкръжението си порядъчните хора, винаги несъгласни с несправедливостта. Неумолим е процесът на заместването им с нищожества и невежи, готови да възхваляват всяка постъпка на властелина. Съветниците, охраната — всичко това е човешки измет. Верността им се осигурява само с помощта на подаръци и привилегии. Приятели нямаш, душевна опора не намираш в никого, все по-често те наляга страхът пред възможен заговор.

От време на време гребенът на терора прочистваше маси те на «джи», сановниците-«змиеносци», учените — очите на властелина, и оставяше незаличим ужас. Страхът от отговорност лишаваше хората от инициатива. Страхът от всякакъв риск и изнамирането на оправдания за абсолютно всяка стъпка бяха едва ли не главното в работата на тези хора. Те бяха се превърнали в негоден човешки материал, подобно на хора, преживели катастрофа, които повече не могат да водят борба с никакви трудности, понеже предишните изпитания са парализирали мозъка и волята им.

Чойо Чагас мразеше антуража си, но не можеше да намери изход от задънената улица, до която беше го довело провеждането на старата политика на Мъдрия отказ.

Чойо Чагас тропна по масата с тясната страна на дланта си. А за какво му е изобщо да търси изход? Объркването донесоха със себе си явилите се от далечната му прародина хора. Земята е безкрайно отдалечена в пространството и времето — всъщност тя е недосегаема. Скоро звездолетът ще си замине, всичко ще стане както преди. Те да си губят безплодно времето, щом искат, и нека си вървят час по-скоро! Днес той беше се размечтал съвсем като глупав «кжи», и то не за първи път! Красотата, а не нещо необяснимо в тази вещица пречупва неговата воля… «Стига? Какво си мисли тая заложничка?! Достатъчно е да натисна сигналното копче… не, на морския нос стои дяволският звездолет и още един е повикан на помощ. Да я изпратя в града? Това едва ли е разумно. С извънредно острия си ум и със сатанинската си прелъстителност тя ще предизвика брожение на умовете. Ще заповядам на Таел да я откара в Хранилището на историята. Нека се рови в купищата документи, докато помощниците и прекарат в града разрешения срок. Хранилището се намира в един стар храм, заобиколен с градина и стена, и „очите на властелина“ заедно с Таел ще се погрижат тя да не напуща определеното и място. Таел. ами ако и той бъде покорен от тая? Глупости, той е твърде жалък, за да си въобрази, че може да стане приятел на Родис. Впрочем нека и двамата бъдат следени. Нещо вече я е стреснало. Може би Таел? Щом тя заяви, че се отказват от филмопредаванията, значи земляните са започнали да разбират кой е господарят тук!»

Чойо Чагас протегна ръка към шкафчето, напипа тайната пружина и извади от изскочилото чекмедженце едно топче ароматно черно вещество. Сложи го в устата си и започна да го дъвче бавно, загледан в дълбочината на кристалната топка.

В същото време Фай Родис, недоволно намръщена, се разглеждаше в огледалото. Тя чувствуваше присъствието на тайни наблюдатели. Това постоянно надзъртане започваше да я дразни. Тя включи екранирането и помилва черния си СДФ като единствено близко и вярно същество.

«Стига съм си играла!» Дрехата на махарани беше прибрана под капака на деветоножката. Фай Родис се обля с йонен душ, избавяйки се от усещането, че се е омърсила. Тя пак облече удобната рокля с възкъса широка пола и с облекчение се качи на подиума. Взе четката, постоя няколко минути, загледана във фигурата на жената — и остана крайно недоволна от работата си.

Прозвуча сигналът за повикване от «Тъмен пламък».

— Изморена ли сте, Родис? — попита Гриф Рифт.

— Не, Просто съм недоволна от себе си. Всичко е тръгнало наопаки. Зле разбирам тоя живот и правя грешка подир грешка… О, не, нищо сериозно — успокои тя приятелите си, когато забеляза тревога по лицата им.

— А при нас всичко е отлично — каза Ола Дез, — Преди един час за първи път се окъпахме в морето на Торманс. И представи си, всички изпитваме страшно чувство на неудовлетвореност, не знам защо.

— А аз най-накрая се сетих — каза Нея Холи, — тук съставът на солите и концентрацията им са различни в сравнение със Земята.

— Тогава и тормансианите не изпитват наслада от морето — каза Фай Родис, — нали и тяхната кръв като нашата е наследила състава на водата на земния световен океан. Те носят в кръвта си земното море и сигурно тъжат по него…